автор: severianin

Подранила зима сняг поръси
и мъгла над стъпките ми слезе.
Мен животът ме държи изкъсо –
сякаш се бои да ме разглези.

Пукнат грош не ми е даден даром,
но пък и какво ли толкоз имам?
Седмата десетка дето карам –
вече късна есен и пред зима.

Сняг от подранили зими газя
- заем ли от лятото да взема?
Няма нужда – още съм запазил
палавата лудост и перчема!

И не ме упреквайте, задето
все съм влюбен.
Влюбен съм, не крия!
Нека ако утре спре сърцето –
от любов да е, от лудории...

А това, че дойде зима – нищо!
Пак ще има пролети засмени,
стига да не догори огнището
и да парят въглени у мене.

Те ще стапят бялото в душата
и ще бие моят кон с копита.
Хей, Живот, не стягай тъй юздата!
Късат лудите коне юздите...

И тогава през полета снежни
хукват пряко подранили зими.

Ах, дано ми стигнат жар и нежност,
докато на тоя свят ме има!