автор: daro

По качулката ми кучета не лаят,
само насекоми ме налазват
и крилца на ципокрили,
с трошливите си нишки от карбони,
с блудкави хоботи и жилата за живот
образуват ми циклони.
Монолитни облаци от абсорбирани морета,
хиляди години
ни проливат ненаситно, на талази сол.
Но не са...и не сме Солта!
Така си кретам в мавзолея
с мираз от Триас,
с бетон от Мезозоя
…и се питам:
Мъртъв ли съм…
или на четири опори полуизправен
съществото подслоних до сиромах
в пристан водоравен
и океан висок?!
Бедността отваря ми пространство
за поредния подскок на орехче в орех.
Скок навътре –
в ядка на яйцето
на тъй близкия ми, твой дом
…недосегаем.