автор: iszaard

Даже в годините, в които с горделив жест пожелах да се „преборя” с живота, не изгубих една любов – тази към Любовта. Сигурно тайно ме е орисала в люлката. Ритъмът е нейна мелодия. Стъпките й са безвремие. Пламъкът й от себе си извира и пак в себе си се връща – пустинно слънце.
Най-чудните вдъхновения, най-нежните песни на сърцето са деца на тази вълшебна страна. Тя не е като другите, но е моя първа родина. И дори ледените облаци на безразличието й са по-топли от всеки дом, от всяка прегрътка, от всяка обич на този свят.
„Ела, ела, ела...” – чувам гласа й в сърцето си. „Ела, ела...” – нашепват пясъците, всеки път щом потърся горчивата им утеха. „Ела...” – вика ме глас насред сините хребети на далечна планина. Но аз не бързам. Та има ли път към тази страна, която не се вижда с очите? И как със стъпки да я доближа?!
В моята родина няма да вляза с ръце, пълни с отчаяние. Морето й е с дъно от светлина, планините – от синьо сияние. До аленото й сърце се стига без сянка от страх – през черните гробища на живота. Гласът й е ромон на тишина. Той тече, но не изтича. Нарича, но без думи. И все пак чувам: „Ела такъв, какъвто си”.