автор: avloeis

Утрото настъпи както винаги, пропито с аромата на мокри листа и есенна прохлада. Вятърът раздвижи леките завеси във нежна феерия и помилва двамата спящи, за да ги събуди. Джен махна сухата кърпа от челото си и видя как Лука дреме на един стол до нея. Главата все още я болеше, а с връщането на спомените й се върна и преживения ужас.
Какво означаваше всичко това? Какво се случи? Как се бе озовала в обятията на Амброас, а след това в леглото си? Той наистина ли можеше да чете мисли? За какво Равновесие говореха? От къде Амброас знаеше за подземието? Въобще какво се случваше около нея? Всички тези въпроси, се въртяха в съзнанието й и търсеха логично обяснение. На врата се почука и Джен се престори, че все още спи.
- Добро утро! – гласът на Амброас прозвуча в стаята, когато Лука му отвори. – Как е Дженифер?
- Добро да е! Вече е по-добре. Температурата спадна и бълнуването престана отдавна. Няма за какво да се притесняваш!
- Радвам се! – усмихна се младежът и отиде до спящото момиче.
Той веднага забеляза, че картината на съзнанието й е отново на мястото си и лицето й изглеждаше по-добре, дотолкова, че предизвика неистовото желание а отмести кичура коса от него. Тя имаше нежни и красиви черти. “Като богиня!” – сравни я на ум той.
- “За какво говорите, господарю?” – пискливият глас на слугата му го стресна.
- “Тикра!” – изкрещя в ума си той.
- “Извинявайте, господарю, но е спешно!” – изписка съществото, страхувайки се да не бъде наранено от гнева му. – “Пророчеството каза, че желае жертва!”
- “Жертва ли?” – Амброас излезе от стаята без да каже нищо, бе се съсредоточил над думите на Тикра.
- “Да, господарю! Изписа името Макрби и показа Академията.” – заобяснява съществото. – “Аз проверих това име и се оказа, че са част от кралското семейство. Имат два сина Фабиан и Каин, който в момента се готви да става следващия монарх, тъй като сегашният е на легло, а синът му е полудял. Малкият вероятно ще наследи фармацевтичната компания на баща си. Класическо аристократично семейство, което има и много тайни...”
- “Спри, Тикра! Няма нужда да ми разказваш повече!” – прекъсна го Амброас, не го вълнуваха чуждите проблеми. – “Какво иска Пророчеството от мен?”
- “Иска да му доведете децата Макрби и полуделият им братовчед възможно най-скоро.”
- “За какво са му? До сега не е искал подобни жертви!”
- “Изчакайте, господарю, Литиа ме вика!” – каза бързо Тикра и изчезна, оставяйки за малко Амброас сам с милите му. – “Господарю, Майката е наредила да не изпълнявате желанията на Пророчеството докато тя самата не даде разрешението си.”
- “Какво се случва там?!” – недоумяваше младежът, Майката не бе проговаряла с години, а Пророчеството сякаш се бе побъркало.
Тикра започна отново да говори безсмислени приказки, които бяха досадни за Амброас и той прекъсна връзката помежду им, взе чантата си и тръгна към училището, мислейки за Дженифер...
- Трябва да закусиш! – настояваше Лука, който бе започнал да й говори на ти след като поиска разрешението й, не си падаше по официалности.
- Аз никога не закусвам! – повтори Дженифер и продължи напред по алеята.
- Първо отказа да си останеш в стаята, а сега отказваш и да ядеш! – не се отказа лекарят. – След всички положени грижи за теб поне една закуска ми дължиш!
Нова бе уцелил право в целта с последните си думи. Дженифер бе принудена да завие към столовата и на лицето му разцъфна широка усмивка. Всички започнаха да говорят за тях щом се настаниха заедно на една свободна маса в края, което изнерви момичето.
- Казах ви, че мразя да идвам тук! – каза тя без да крие недоволството си.
- Не се притеснявай! Просто си търсят с какво да занимават комплексираните си мозъци! – Джен остана изненадана от думите му. – Освен това започни вече да ми говориш на ти!
- Добре! Звучиш сякаш си добре запознат! – изпитателно го погледна тя.
- Може да се каже! – някак саркастично се усмихна той и побърза да промени темата, усещайки, че може да каже нещо неподходящо. – Каква е тази картина на статива в стаята ти?
- “Мъжката красота.” – каза тя, но Лука я гледаше неразбиращ. – Темата по която я рисувах.
- Сега вече разбрах! – засмя се той.
- Харесва ли ви? – полюбопитства Джен.
- Картината ли? Да, красива е! – каза той с лека неувереност, но бързо се поправи. – Като истинска е! Имаш талант!
- Благодаря!
Фабиан влезе в столовата и очите му веднага фокусираха Джен, нямаше как да пропусне красиво създание като нея. Все още бе разстроен заради нейната студенина и най-вече заради внезапния шамар. Яростта от безсилието се надигна в него и изпита неистово желание да отиде там, при нея, и да й се разкрещи, да й поиска обяснение и да каже всичко, което изпитваше, а след това да се сдобрят и тя да го прегърне както преди. В обятията й той се чувстваше сигурен и спокоен независимо от всичко. Тръгна към нея без да обръща внимание на другите, погледът му бе съсредоточен в Дженифер, която с всяка една крачка заприличваше на бледа сянка, сякаш изпита от живота. Въпреки усмивката, която огряваше наполовина скритото й с коса лице, тя изглеждаше някак тъжна, бледа, чуплива и това все повече обезкуражаваше гнева във Фабиан. Погледите им се срещнаха, но тя бързо се обърна на другата страна, за да му покаже, че е нежелан.
- Трябва да говоря с теб! – тихо каза той, но с достатъчно сила, за да покаже сериозността му.
- В момента не мога! – студено отвърна Джен.
- Искаш да се развикам тук ли? – заплаши момчето и бе готов да го стори.. – Чакам те в градината!
- Фабиан... – опита се да го спре, но той излезе прекалено бързо
- Има ли някакъв проблем? – попита Лука.
- Не! Ще трябва да те оставя, съжалявам! Благодаря за положените грижи!
- Няма проблем! Ще си ли добре?
- Разбира се! – усмихна се тя, но неувереността й пролича.
Лука остана загледан в нея докато се отдалечаваше. В него се събудиха отново стари спомени и той стана, за да се разведри. Дженифер вече бе изчезнала от погледа му.
- Какво желаете? – попита Дженифер официално.
- Престани с това , вече! – извика момчето. – Какво става с теб? Защо отново ме отблъскваш? Какво направих? Не ми харесва да съм далеч от теб! Да не би да е заради думите ми вчера?! Знаеш, че не бях сериозен!
- Само заради това ли ме извика? – момичето се застави да не заплаче, трябваше да остане студена и непоклатима.
- Толкова незначителен ли съм за теб? – тъжният поглед на момчето сякаш заби люти остриета в душата на Дженифер, която сведе поглед и замълча. – Дженифер!
- Нямам какво да ти кажа! – тя се опита да избяга, но Фабиан хвана ръката й.Той бе по-силен от преди, вече не бе малкото детенце, с което тя бе свикнала да играе. Колкото и да не й се искаше Фабиан бе пораснал.
- Защо и ти не ме искаш? Кажи ми какво направих, за да заслужа това! Защо ме мразиш?
- Не те мразя! – не издържа тя и изказа всичко, което можеше. – Не те мразя! НЕ мразя нито теб, нито брат ти! Как бих могла, като вие двамата сте ми всичко?! Готова съм на всичко, за да ви защитя!
- Да ни защитиш от какво? – попита момчето.
- Няма значение!
- Напротив, има! – той хвана лицето й така че очите им да се срещнат. – Дженифер, искам истината! Вече не съм дете, престани да ме третираш като такова!
- След Нова година всичко ще се върне към нормалния си ритъм!
- Кое е нормалното за теб? Да се криеш от света и ...
- Потърпи до тогава! Обещавам тогава всичко ще се оправи! Моля те, Фабиан! Не ме търси повече! Не искай от мен неща, които не мога да ти дам!
- Нима мислиш, че мога да стоя далеч от теб? Това е прекалено, Дженифер! Позволи ми поне веднъж седмично да стоя при теб за малко! Не искам нищо повече!
- Не може! – категорично каза тя без дори да трепне, сякаш бе от камък.
- Защо?
- Така е най-добре и за двама ни.
- От какво се боиш?
- Часовете скоро ще започнат. – тя игнорира думите му и понечи да си тръгне, но той я спря и придърпа с обятията си.
- Обичам те! – тихо каза до ухото й, но Дженифер остана все така безчувствена, нищичко не трепна в нея.
Фабиан излезе от градината без да каже нищо, бе прекалено наранен. Не можеше да повярва, че тя се отказваше от него по такъв начин, без обяснение и ясна причина. Чувстваше се изоставен. Дженифер знаеше какво му причинява, но сега бе неспособна да чувства. Сърцето й сякаш бе от лед, а сълзите й така и не потекоха, дори аромата на розите не й действаше по същия начин като преди. Тя седна на пейката и се заслуша в собствения си пулс, ако изобщо можеше да го нарече така. От гърдите й се чуваше единствено механично тиктакане като от стар часовник. “Къде е сърцето ми?” – запита се тя. – “Вече не мога да чувствам!”