автор: utro

Тази стомничка пукната,
този пусти чекрък- душата
с думички - бели пуканки
мели вън на брашно луната.


И валят обрашнени мигове
право в ситното нощно сито.
С тях пресяваш сълза през миглите
и през залеза на косите ми.



Може утре да станеш пита
или хляб да нагарчаш просен -
по звездите в следи копита,
по тревите в синчец и росен.

Запетайката на луната
ще ти бъде опашка пътна,
щом погледнеш оттук нататък
чак до своята си безплътност.

А пък аз съм от допир тяло
и от киселец - дъх тъмничен,
медна струна и мляко бяло-
ей такава ме заобичай!