автор: Izabella

Обичам нощното метро
и му благодаря
за силуетите на сенките,
които милостиво, пестеливо
   ми отнася и донася.
Благодаря
за тъмните очи на вечерта
която ми припомня и запомня
   твоят тъжен блясък.

      Ти пак си седнал точно срещу мен
и пак пътуваш във обратната посока,
и взирам се в лицата ред по ред,
      безсилна пред изстрилата ги вече скорост.
И пак усещам аромат на дъжд,
заливащ мислите ми
с всяко ново спиране.
Ала спокойна съм
и знам коя съм аз
и кой си ти...
и знам, че вечерта е в нас...
и нищо не е по- прекрасно от вятъра
довяващ звуците на китара една
      погалена от някого,
      до заслушано дърво
   там, до чакащата ме спирка
   и нощното ми метро....