автор: zebaitel

Абажурът е обърнато, бяло лале на фона на сивосинкавия прозорец. Матово, светещо, бяло лале, сякаш закачено на огромния хобот на един дебел клон зад прозореца, който се опитва да всмуче няколкото спаружени, кафяви листенца от олисялото теме на съседа си. В най-дясното на прозореца един чорап на бели, кафяви и
черни раета се върти като обезумял акробат на простора. Есента се предава. Неочаквано топлия за ноември безумец, вятърът, цял ден я търкаля в мощните си, задушни прегръдки и сега я пуща да си ходи гола, продухана и безцветна. Като след нощ прекарана с Тото. Сутринта Христина е като разглобена, гърдите й тежат и я болят от неговите пръсти и устни, а вътрешната част на бедрата й имат нужда от релаксиращ масаж.
Христина Малката обожава гледката от прозореца си, особено в сумрачна предвечер: хората все още се различават, едни бързат, подгонени от вятъра, други му се опълчват, стиснали с два пръста яките си, не го пущат по-навътре от брадичката. Млад мъж, висок, стъпващ стабилно върху черните си обувки с грайфер води за ръка жена си. Христина знае, че са младо семейство, защото живеят през няколко къщи. Вижда ги почти всеки ден. Жената пристъпва бавно, по детски криви стъпалата си навътре, бременна е някъде в последните месеци. Държи се за ръката на мъжа си, сякаш той е баща й, а тя е принцесата на тати с бухнала рокля и той всеки момент ще я вдигне на ръце. Не че й завижда, но на Христина й се приисква някой да я държи за ръка.
Трябва да тръгва. Навлича дънки и няколко пласта леки, раздърпани пуловерчета над тях. Така е по-удобно да работи и винаги може да съблече едно-две, ако й е горещо или й пречат. Прибира немирните си къдрици в нещо като кок, нещо като опашка, грабва вълшебното си куфарче, целува баба си на вратата и излиза. Нейната мъничка, крехка като трошичка баба, нейното слънце, чиито пергаментови бузи миришат на сушени ябълки и която Христина е свикнала да прегръща, да задържа за момент в прегръдките си и да целува по бузата винаги, когато излиза или се прибира. Сякаш си преливат сила една на друга. След развода, Христина не пожела да живее сама в семейния апартамент – взе само дрехите си, даде луксозното жилище под наем и се пренесе при баба си. За осем години брак тя беше изгубила навиците си да става рано, да ходи на работа, да се тревожи за пари – всичко си беше подредено и от нея се искаше само да играе украсата на къщата. Езиковата й гимназия и икономическото й образование бяха екстрите на украсата. Това, че след осем години и няколко инвитро процедури не можа да роди дете – минусите. Тя беше тази, която поиска да се разделят и го постигна делово и без емоции. Искаше да прави нещо, а не знаеше какво. Изкара поредица от курсове, които да нямат нищо общо с икономика – по козметика, по хавайски масаж и накрая по професионално гримиране. Не беше си и помисляла до този миг, че може да бъде професионален гримьор в театъра, а се получи. До такава степен се вживяваше в образите, които извайваше от човешките лица, че режисьорите се съобразяваха с нейните виждания. Тази вечер за „Котрабасиста” не й трябваше много подготовка, но тя беше свикнала да стои зад кулисите и да дебне кога актьорът, усетил, че напрежението се стича по лицето му, ще кривне уж неволно към нея. Той продължаваше да говори, на сцената се виждаше я ръката му, я кракът му, а тя нанасяше поправките за секунди, като с вълшебна пръчица. Той й се възхищаваше и й викаше Маги, съкратено от магьосница и тя му отвъщаше с Маги, съкратено от магьосник – не познаваше друг, който да може да изиграе всички нюанси на самотата за два часа. При това, по текст на Зюскинд. Да можеше да си открадне малко от неговото топло „Маги” след представление! Не може! Не кради!

Христина Голямата беше пет или шестгодишна, когато получи първото си наказание за кражба. В ония гладни години след войната родителите й живееха в едно голямо, прашно, полско село, което се славеше с това, че беше едно от първите, създало ТКЗС. Това си беше за славене, защото за разлика от другаде, тук хляб имаше за всички – стопанството работеше на пълни обороти. В селото даже имаше шивашка кооперация. А майка й, която след операция на гръбнака не можеше да работи на полето, беше „разсилен” в общината. На Христина й се виждаше много важна тази длъжност, разсилен, защото, освен че чистеше, палеше печки и миеше с фин пясък гарафи за всяко бюро, майка й разнасяше призовки. А призовката беше листче, написано на пишещата машина „Ерика”, единствената в селото, на което се казваше къде и кога трябва да се яви призованият човек. Майка й намираше човека, той се разписваше и тя връщаше отрязъка в общината. Понякога, дори да беше зима и по заледените улици да се вървеше с мъка, се налагаше да се връща много късно вечер, докато намери човека.
Беше пети септември и майка й тръгна да носи знамената на общината в шивашката кооперация, за да ги изгладят, преди да ги окачат за празника – девети септември. Нямаше на кого да остави детето си, лятната детска градина беше приключила, а зимната щеше да започне на 15 септември и тя го водеше със себе си навсякъде. Кметът не възразяваше, стига да не пречи и да не му се мотае в краката. Христина не пречеше. Тя беше тихо и много възпитано дете. Седеше като зайче в ъгъла, зад бюрото на огромния бирник, чичо Топчо и съзерцаваше дебелите му пръсти, които тичаха по клавишите на ериката, затова с неохота стана и тръгна с майка си към шивашката кооперация. И там видя кредичките. В една кутийка, на края на огромния тезгях, на който кроеше майсторът, бяха събрани парченцата, останали съвсем мънички от употреба – розовоцикламени, синьозелени и бели. Христина не беше виждала по-красиво нещо. Искаше да попита може ли да ги разгледа, но я досрамя. Всички бяха заети и никой не й обърна внимание. Не знаеше колко време ги е гледала, но посегна и взе една розова. Тъкмо когато най-сетне събра смелост да пита, майка й се разбърза да тръгват, метнала на едната си ръка изгладените знамена. Някак инстинктивно Христина стисна в шепа кредичката и хукна след нея. Не помнеше точно как си отидоха вкъщи по обед, как си ми ръцете, може би само едната, как обядваха, как се мушна в хладните чаршафи за да поспи и не можа, защото я беше страх, че ще си отвори шепата и майка й ще разбере какво е направила. Интересно защо майка й имаше почивка от 12 до 3 следобед, може би да се компенсира ненормирания й работен ден, но жената бързаше да преспи детето, да стопли вода, да изпере и пак да хукне на работа. Докато кладеше огън и топлеше вода на двора, няколко пъти надникна, да се увери, че Христина спи и тя все не спеше. Притесни се, че няма да свари с всичко, влезе пак да види какво става и забеляза стиснатата й шепичка. Измъкна детето от леглото, нашамари го с яд, хвана малката му шепичка и, както си бяха – тя по домашна рокля и по чехли, то по гащички и по тъничка, бяла камизолка с връзки, го помъкна през цялото село към шивашката кооперация, за да върнат кредата. Майсторът се сащиса, като ги видя. Христина трябваше да обясни какво е направила, но тя само хълцаше неконтролируемо и не можа. После, после майсторът хвана малката кутийка с кредичките и ги изсипа в шепите на детето до първата, която вече се беше размазала. Всичките.
Христина Голямата беше разказвала на Христина Малката тази случка, за да я запомни и тя, а Христина Малката само мълчаливо прегръщаше баба си и я целуваше по бузата, сякаш тя беше възрастната и й искаше прошка за случилото се тогава.

Христина Малката знаеше, че Тото я чака в бара. Винаги я чакаше след представление, но никога в или пред театъра, сякаш някой щеше да го хване за брадата и да му каже, хей, човеко, ти защо чакаш тази жена?! Пиха, целуваха се, пак пиха. След третото питие на Христина почваше да й става добре. Защо след третото. Защо не може да й е добре без питиета. Докато стигнат у тях пак се целуваха по улиците, но без да се държат за ръце. Просто вървяха, на една ръка разстояние, спираха, залепяха се един за друг, той мушваше ръка под пуловерите й, целуваха се, после пак се разлепяха и пак вървяха на една ръка разстояние. Тото беше добър любовник. Опитният му член можеше да достави удоволствие на всяка дупчица по тялото й, стига тя да му позволеше. След още няколко питиета, тя се оставяше в ръцете му и реагираше импулсивно, за да стане сутринта като разглобена.
Тази нощ се събуди към четири, цялата в пот. Не разбра какво точно я събуди. Тото лежеше до нея по гръб и дишаше равномерно, с отворена уста. Прииска й се да се прибере, да се изкъпе в собствената си баня и да легне в собственото си легло. Измъкна се тихичко и тръгна към къщи. Всеки знае, че към четири градът е най-мъртъв, а след вчерашния вятър и дъжд, прилича на изкъпан мъртвец, толкова, че ти е неудобно да нарушаваш покоя му с тракането на токчетата си и Христина се старае да върви тихо. Тишината на тяхната улица обаче, е по-особена, някак ярка и изтръпнала. Христина осъзнава откъде идва това, когато се изравнява с прозорците на ъгловата къща, където живее младото семейство. Абажурът, три бели лалета, осветява стаята и тротоара пред къщата. Антрето също свети, входната врата зее, широко отворена. Христина пристъпва тихо, влиза в антрето, после в стаята. Младият мъж е сам. Седи на стол с висока облегалка по дънки и тениска, но бос. Изглежда безпомощен без черните си обувки с грайфер. Не попита коя е и защо влиза, просто каза: „Тя роди”. После изпревари въпросите й, сякаш само я беше чакал да се появи и някой натисна в него копчето „оn”. Нели роди тук, у дома. Не ми даде да извикам линейка. Просто ме държа здраво за ръката и се гърчи от болка, докато стана страшно. Молих я, много я молих да ми разреши да извикам някой, но тя, в промежутъците на контракциите ме заплаши, че ако повикам бърза помощ, бебето ще умре. Даже не викаше, да не ни чуят. Ако знаех, само ако знаех, че така е решила, щях предварително...Аз, аз сигурно съм виновен, изскубнах се и се обадих, но то се роди, докато дойдат. Не изплака, не знаех какво да правя. Тя, тя само ме гледаше и не каза нищо. Взеха ги в болницата, но то не изплака...Сега чак Христина забеляза смачканите, кървави завивки, смотани на една страна, мокрия матрак, матовата бяла светлина на абажура, която притискаше отвсякъде мъжа като усмирителна риза или като вълната гъст страх, който те обгръща в операционна. Можеше да го успокои по някакъв начин, можеше да му каже, че жените изпитват панически страх от досега с болница и болка, която предстои да им бъде причинена от друг! Нейните инвитро процедури, макар и нищо в сравнение с едно раждане я бяха карали да умира от ужас няколко пъти. Как да му обясни. Младият мъж се беше втренчил в нея. Христина не го чуваше повече, само го гледаше и се чудеше, защо хората казват, че очите говорели. Нищо не говореха очите му, най-обикновени кафяви, човешки очи, само дето бяха широко отворени, сякаш учудени. Но бръчките около тях, ъгълчетата на устата му, сгърбеното му тяло, което се беше свлякло на пода пищяха от болка и тя седна до него, прегърна го, а той сложи глава в скута й, вмирисан на секс и пот и остана така. Не кради! Не крада, ще му прелея малко топлина и ще си тръгна. Но не си тръгна.