автор: sradev

Сянката (на три дъха)

дъх 1

Някога, много много далече, имало би било една змейова сянка в градината.
Както е известно змейовете бълват огън и дим а в свободното си време светят, бляскат с диамантените си люспи или стават съвсем-съвсем прозрачни. Така, че змеят е трудно забележим и разпознават го само по отблясъците и огньовете, които изригва. Някой в разпознаването им са отишли още по-далеч и се опитват да отгатнат къде са змейове по дима. От тях идва и правилото "Няма дим без огън". Така, че появата на змейова сянка в градината ще трябва да считаме за недоразумение или пък за някое незмейско явление, причудило се на някои и тръгнало, като всяка причуда да си мърмори нещо сред слуховете. Сега дори едноглавите змейове се чудят как така би дошла сянка в Градината, но някои от петоглавите твърдят, че това са прастари времена, които не е ясно кога ще дойдат, как си отиват, и само легендата ги пази в някоя своя хралупа. Понеже не е разбираемо, то ще ви го преразкажа със свои думи и смисъл, та да мога да не лъжа докато го разказвам.
Сянката дошла неизвестно как и кога и като че ли все там си била, скрита някъде на сянка. Може би в клоните на изумруденото дърво, може би в дълбините на брилянтената пещера, може би зад някой планински кристал? Или пък ненадейно и полека, от невидима към замъглена промъкнала се е незнам си откъде. Все пак тя се наместила в Градината и първоначално за белязали я зад някои цветя. Или пък е добавена до спомените много време след като си отишла, защото това, което идва непознато никой не го вижда преди да се задоми. Известно е, че сянката се е залепила за едно всеядно дърво и дълго време младите змейчета си играели да я гонят около дървото. Подгонят я от една страна - тя се скрие от другата, подгонят я две змейчета от две страни - тя се раздвои бледа-бледа от други две страни, или се скрива отдолу, или се качва на върха. Все си играе на криеница, но все от някоя дупка наднича. Скривали се в пещерите да я търсят със затаен дъх, с примрежени очи, но все им се изплъзвала. И все не могат да й хванат краят.


дъх 2

Събираха се понякога млади змейове около сянката, и току зад гърба на някой духваха, хухваха пламъци и тогава пред него като че ли се появяваше сянката. На този змей се струваше, че сянката прилича на него и понякога се опитваше да я заговори, но само ехото се обаждаше, и то ако случайно е било наблизо. Но изглежда и на сянката тези игри в прилика й харесваха или пък нещо друго в тези игри я хранеше, но тя започна по-точно да заприличва на обекта или змеят към който се закачаше. Понякога сянката си харесваше някой млад змей, завърташе се около него, повтаряше до йота неговите форми и движения, разхождаше се по околните с неговите подобия, растеше и се смаляваше и въобще правеше мириади щуротии, за да му обърне внимание. А може би искаше така да обърне вниманието към себе си? Може би повтаряше игри от други градини под други слънца? Кой да го знае, но старият Феникс се разсърди, напопляска горещо младоците, поскара им се огнено, тръшна се върху сянката и възпламна отново. Но тя и тогава не изчезна, а ловко се скри зад другите змейове. Та после младите змейове почтително се подсмихваха на свежият Феникс. А той изостави борбата си със сянката и се зае да изчиства пепелища и буклуци от Градината.
През тези времена сянката някак си се задоми в Градината, все по-дълго се залепваше за някой змей, водеше го на разходка, размахваше криле по земята и цветята, бърчеше нос на скъпоценните камъни и златните люспици, хапваше по малко светлина от извора, засенчваше прозрачността и все правеше чудесии, нови за градината. На някои от младите змейове тези номера се харесваха, някои от по-старите змейове също започнаха да я канят на разходка и въобще Сянката взе да става една от централните фигури в градината. Може би на змейовете беше омръзнало да бъдат различни, може би си почиваха в сянката, може би в нея имаше много от Загадката, но те все повече я оглеждаха.
Някои змейове стояха неподвижни с векове, чакайки сянката им да се помръдне, дебнеха я какво ще измисли, за да го повторят. И така вгледани в сянката не забелязваха, че повтарят нейните движения, нейните игри. Други започнаха да завиждат на по-напредналите в запознанството си със Сянката и започнаха около Сянката да се образуват цели тълпи от блъсканици, димни облаци и тук таме изригваха огнени потоци от думи.
Може би това искаше сянката, може би това беше част от играта й, а може би змейовете твърде активно се бяха включили в тази игра. Дали играта им харесваше не можа никой, нито преди, нито после, да каже със сигурност, но все пак желанието за сенчестост беше навлезнало все по-дълбоко сред змейовете и техните отношения. Понякога, когато нямаше сянка наблизо можехме да видиме двама, а и повече змейове да си играят на сенчестост, да повтарят действията на единият от тях, да се състезават в точност на повтарянето, на издръжливост. И все по-трудно беше да се намери желаещ да стане примера за повторение, за това и в тези игри най-слабият, за наказание, беше избиран да бъде този, който хвърля сянка. А другите повтаряха, всеки от своята страна неговите движения и гримаси.


дъх 3

И така остана един единствен, който беше избран за първообраз, който трябваше да маха с крила, да измисля гримаси и движения, огън и дим на нови думи, да се криви и преобразява, да се прави на маймуна и лъв... само и само да имат другите какво да правят в сянка. И това все повече му се виждаше глупаво, а тежките ритмични повторения - безсмислени, и той взе да се оглежда наоколо. Другите също започнаха "да се оглеждат наоколо", но нищо освен своите сенки не виждаха. Той търсеше "Не Знам Си Какво", а те само повтаряха каквото си знаят. И така той видя Старият Феникс как прочиства Градината, избистря изворите, избърсва светлината. "Добре", - проблясна в главата на змеят - "може да променим играта - нека му помогнем." И започна да измисля невероятни движения, смахнати жестове, непроизносими думи... А "сенките" му, повтаряйки ги чистеха, миеха, изтупваха, избърсваха и дори просветваха.
Погледна го Феникса, усмихна се под всичките си мустаци, включи се в играта намеквайки къде какво има още за просветяване ... и засия по новому. Загледа се по-внимателно какво липсва на светлината, видя скритото и засенченото, усилията му умножени в сенките станаха ураган от светлина, който просветяваше Градината. И когато Градината отново блесна в пълнотата си, той Пламна могъщо и изпълни със светлина Змейовата градина. И светлината му през всички змейове премина ... и сенките изчезнаха.
Змейовете забравиха за сянката, за игрите си на сенчестост, станаха каквито си бяха и преди - обикновени огнени змейове, бълващи понякога огнени думи, прозрачни до невидимост, тук-таме хвърлящи искри или пускащи дим, колкото да намекнат, че може би са,... без сянка от сенчестост.

А младият Феникс прегърна градината с искри.


Казах!
140104