автор: ringo

В неделно утро, час преди обяда,
жена ми нещо бърка във тигана.
А аз подсвирквах някаква балада,
една поема смятах да захвана -

със нея се събудих и нощеска,
и над сюжета дремах доста време.
Лирическата мяташе се в треска -
ще иска ли Ромео да я вземе?

Не може тук без малко драматизъм...
Но хепиенд предвидил бях за края...
Финала виждах, гледах с оптимизъм.
Читателите можех да омая.

„Любими, идвай бързо да помагаш!
Обядът ни за днес ще закъснее.
Престилка тука може да не слагаш.
Без тебе, знаеш, няма да успея!..”

Торбичка с лук ми тикна във ръцете -
животът ми вгорчи се... Много жалко!.
Яхнията с предимство е, поете!
Поемата ти ще почака малко!

Е, няма как! Семейството над всичко!
Обяда ни от мене днес зависи!
В ръцете – ножа, а в очи – сълзички!
О, музо моя, само представи си!...

Е, криво-ляво справих се със лука,
съпругата ми даже ме похвали.
Но странното започна ей оттука,
смути ме и замигах на парцали.

Поемата - написах я. Чудесно!
И струва ми се, че не се изложих!
Не мислех, че ще стане толкоз лесно...
Но после нещо почна да ме гложди.

Развръзката – наистина щастлива:
лирическата в края си отдъхва!
Поемата, обаче, някак си сълзлива...
И безспокойство взе да ме облъхва.

Чете чувствителната ми съпруга
и с моите герои плачем ние...
Но по-тревожното за мен е друго:
Разчувства те, но лъха на яхния!...