автор: dorian_01

На осемнадесет километра от Белоградчик, непосредствено до пещерата Магурата, се простира едно голямо езеро, известно на всички като Рабишкото езеро.
На пръв поглед местността е спокойна, подходяща за летни къмпинги и риболов, водата е относително тиха и топла през лятото, а от южата страна се издига красива вилна зона, съставена от кокенти вили и малки хотелчета.
Езерото обаче е известно и с една легенда, която до преди време се разказваше шепнешком от местните пуритани и едва наскоро - когато белоградчишкия край доби световна слава - тя се разпространи извън пределите на района. Помогнаха някои вестници, списания и интернет-сайтове, които обаче описаха вяло и недотам достоверно това страховито предание.

Едни записки на изчезналия преди няколко години водолаз Тома Киронов, отнасящи се до Рабишкото езеро, които аз лично открих и предадох в полицията (а те пък от своя страна ги изложиха в оригиналния им вид в белоградчишкото читалище), събудиха интереса на голяма част от местните хора, както и на туристите, отбили се да разгледат района. В този мой разказ аз ще приложа писанията, надявайки се те да достигнат до още повече читатели. Не давам гаранции, че написаното е истина или част от истината, просто ще цитирам дословно намерените от мен ценни бележки:

Чрез тези записки аз искам да опиша кошмарът, който ме сполетя при навлизането в дълбоките води на Рабишкото езеро. Дотогава само бях чул за легендарното чудовище Брагумус, обитаващо тъмното му дъно, но като всеки здравомислещ млад човек, аз причислих това сказание към многобройните такива, внедрени дълбоко в българските култура, бит и история.
По това време аз все още обожавах реките, езерата, язовирите, морето и всякакви други басейни, бях любител-водолаз и често се гмурках някъде, за да изследвам дълбините и обитателите на водата.

Когато през онзи топъл септемврийски ден на 2001 година, очите ми за пръв път видяха Рабишкото езеро, аз усетих неговото красиво величие - водата синееше в унисон с небето, а обширните зелени полета и околните планини създаваха приказна илюзия. Без да се замислям се качих на кулата намираща се в североизточната му страна, облякох черния и непромукаем костюм, поставих и водолазната бутилка на гърба, като чрез маркучето я свързах към устата си, а накрая със засилка се хвърлих във водата.

Миг след като се гмурнах, светлината на слънчевите лъчи ме огря с яркозелени краски. Аз плувах навътре и надълбоко. Знаех, че езерото е може би най-дълбокото тектонско езеро в България, достигащо до цели петнадесет метра. Виждах малки риби, повечето каракуди, но тук-таме се разминавах с някой шаран или уклей. По-надолу рибите вече изчезнаха, а зелената светлина добиваше вече сини отенъци.
Още по-навътре синьото власташе над всеки един цвят, сякаш всичко около мен, дори ръцете ми, бяха боядисани със синя боя. Може би вече бях на десетина метра дълбочина, където според някои местни зевзеци виреели и по-големи риби, но аз не съзрявах никаква жива твар!
Мехурчетата, излизащи от шнорхела за издишване, се издигаша бавно и ритмично към повърхността, която отдолу не изглеждаше равна, а по-скоро конусовидна. Все по-трудно се спусках надолу, понеже налягането на водата се увеличаваше и тежестта на водолазната бутилка вече не ме тласкаше надолу. Трябваше да използвам ръцете и краката си.

Синият цвят лека полека отстъпваше мястото си на виолетовия. Налягането вече ставаше непоносимо, ушите ми кънтяха и пукаха. Беше ми добре известно, че ако стоя прекалено дълго на високо налягане, организмът ми ще се пренасити с азот и ще настъпи азотната наркоза, макар и да се намирах само на около десетина-данадесет метра от повърхността. Все пак вече се виждаше дъното, което още бе във видимия спектър (езерото не бе чак толкова дълбоко, че то да е потънало в непрогледен мрак). Аз плувах над него, сякаш бях волна птица, рецитирайки си наум някои от страховитите куплети, написани от Незнайният поет и появили се ненадейно и безпричинно в разсъдъка ми, сякаш вещаеха моята участ:     

Гарвани черни от нощен кошмар,
с облаци тъмни се губеха в мрака.
Злъчна прокоба над пъклен олтар
в своята обител дебне и чака.

Ето я грозната част на света,
брулеща с маска на гняв и омраза.
Гробищен танц ме завлича в пръстта,
в тъмната дупка на гнет и проказа.

Изведнъж съзрях ОЧЕРТАНИЯТА МУ във виолетовия сумрак! Стоеше на около петнадесет метра от мен, като размахваше некоординирано многобройните си пипала. Изглеждаше огромно - на височина около десетина метра, а на ширина - поне двадесет. Бегло наподобяваше октопод, но бе значително по-голямо и по-грубовато!
Навярно това бе Брагумус - легендарният Брагумус, ужасяващият Брагумус! Сега той стоеше пред мен - реален, съвършен, грамаден - а пипалата му, които приличаха на огромни питони, се опитваха да ме достигнат и обхванат.
Макар че инстинктивно се опитвах да спра, инерцията ме носеше напред и ме доближаваше до звяра!
Виждях очите му - свирепи и грозни, вещаещи гибел и тлен! Виждах устата му - крива мрачна паст, поглъщаща всичко, досущ като космическа черна дупка!
От грамадното му гърло излезе нещо като въздушен балон, който безшумно се разпадна в безброй мехурчета.
Един силен УДАР ме тласна към дъното. Обръщайки се интуитивно забелязах, че силна струя газ извира откъм гърба ми - водолазната бутилка се бе пробила! Малко преди калта от дъното да размъти водата около мен, аз зърнах две огромни пипала, надвесени грозно над мен.

Съзнавах, че трябва възможно най-бързо да се отърва от бутилката с жизненоважния въздух. Докато бавно плувах нагоре, аз поех дълбоко дъх, отвих маркучето от клапата, откачих тежкото приспособление от гърба си и се освободих от него. Налягането ме изстреля рязко към повърхността и за мой късмет минах между двете пипала, без да докосна нито едно от тях!
С ръцете се изтласквах нагоре, за да се добера колкото се може по-скоро до спасението. Опитвах се да не мисля за предходните събития, щях да направя равносметката едва тогава, когато се добера до сушата, на безопасно място. Налягането на водата бавно отпускаше лапите си и не след дълго се озовах на повърхността. След това започнах да плувам към брега....

Когато ръцете и краката докоснаха суха земя, аз се строполих върху й, като задишах тежко и мъчно. Огромният потрес не допускаше прииждащия поток от мисли да навлезе в мозъка ми, единственото, което идваше откъм съзнанието, бяха зловещите стихове на Незнайния поет - онзи поет, който без да е излязъл от булото на анонимността, продължава да стряска и до днес сънищата на мнозина:
     
Когато падне черен мрак
и странни сенки се събудят,
страхът изправя те на крак
в скована, трескава възбуда!

оглеждаш се насам - натам,
вървиш по коридора тесен,
във здрача абсолютно сам,
и в тъмни размисли унесен!


Тома Киронов, Белоградчик, 17-ти септември, 2001 година.