автор: vaterlo

Животът води срещу нас процес,
завършващ неизменно със присъда.
В претъпкания влак умря човек нощес.
И влакът спря сред планината едрогърда.

Женицата му, смачкана една,
крепеше му безсмислено главата.
Повтаряше: "Остави ме сама.
Как да живея отсега нататък?..."

Мълчахме някак сънени и зли.
И мислите ни тихо изнемогваха.
Щом този срещу теб го заболи,
какво да кажеш,
как да му помогнеш?

Тя каза още: "Нямахме пари
с линейка да пътуваме... Простете!"
И умните ни, делови глави
безмозъчно във нищото олекнаха.

Но незаконно е да мреш във влак.
Очаквахме ченгетата да дойдат.
Изплака бебе в сипкавия мрак
и сякаш с мъртвия се заговори.

Животът плака и мълча смъртта
отвъд мравунячните ни предели.
А ние, запокитени сред тях,
стояхме нито живи, ни умрели.

Стояхме обвиняеми почти.
Почти човеци и почти чудовища
във своя мрак учтиво мълчалив,
в цивилизованата си безпомощност.

И всеки ви в беззвучна самота
на камък в този миг престорен.
А като гладни червеи в пръстта
изяждаше ни бедността - до корен...