автор: severianin

Светът не спира да ме удивлява –
и тая вечер в мекия сумрак,
вместо в небето – Кумовата плява
блести разсипана пред моя праг.

Светът е със закони невъзможни,
шегува се навярно с мен светът
и простото внезапно става сложно,
и светилата сменят своя път.

Недоумявам как така край мене
нещата са с невиждани черти –
дори доброто слънце, без съмнение,
около Марс послушно се върти.

И всичко туй, което съм научил,
е безполезно в тоя луд живот –
тече към извора си всеки ручей
и сухите дървета раждат плод.

Дори не знам как всъщност пада здрачът,
как семето покълва за живот,
как с капка дъжд в прозореца ми плаче
огромният старинен небосвод...

И ето – пет минути преди края
аз не разбирам този странен свят.
И знам, че всъщност нищичко не зная...

...В това поне сме равни със Сократ!