автор: lordly

Сега, като не се пуши в кафенето, пушим си и си пием кафето под ореха. И дойде там Чочко, малкото внуче на Стою-Коджаакъллията и дума:
- Чичо Даскале, наш’та учителка ни даде за разбор туй стихотворение, дето тя го е написала, пък днес на занималнята никой не го разбра. Помогни на мен и на целият ни клас, чичо, пък аз от дядовата ракия пълно шише ще ти донеса.
Аз, макар и даскал, от лирична поанта много-много не отбирам, но нали е за шишето, взех листчето и се замислих над следното творение:

„Под небесната дъга на стряхата,
подмокрена сред нощ се озовах,
измислен стон,
врабчета чуруликащи,
една душата, жадна бях.”

Един даскал, ако е истински и на пикнята на комара разбор и изследване ще стори, та аз ли за едно шише, не бих:
- Виж, чичовото – започнах дълбокомислено аз и за по-авторитетно запалих цигара. Ти, дъга след дъжд си виждал, нали?
- Ахъ – кимна с глава маникът.
- Ама под нея не си ходил?
- Ахъ – потвърди той.
- Там дъжд сигурно не вали, тъй че поетесата е права!
- Ахъ!
- Но докато стигне до там, дъжд я е валяло и за туй се подмокрила, ясно?
- Ахъ!
- На затуй, като е стигнала там, тя е рекла едно „въй-й-й”, което е какво?
- Стон – впечатли ме с проницателността си малкият.
- Сега, чичовото, я се ослушай! Какво чуваш?
- Ми-и-и, трабанта на дядо Пешо и чуруликане на врабчетата.
- Ей за тия врабчета става дума после, щото след дъжд, те много пеят.
- Разбрах, чичо Даскале, ама как хем подмокрена и хем в дъжда, пак е жадна таз душа на даскалицата?
- Виж мойто момче, туй и аз след 25 години брак, тъй и не разбрах. Я тичай сега да си напишеш домашното!