автор: ednaotvas

Една разбита тъжна лодка...

Във пустошта.
Разкъртена
и без платна битуваше.
Греблата
изпочупени
увиснали и вяли,
висяха отстрани.
Като ръце,
които нямаха кого да гушнат.
Да заридаят облекчително.
След всяка следваща вълна.
Неблагосклонен се оказа вятърът.
А слънцето се ококори изнурително.
Почти жестоко.
Изпи на глътки езерото. Преди векове.
И влагата от почвата изтегли,
до грапавост земята
пресушавайки.

Минаваха край нея
разни същества.
Пречудни. Интересни. Даже шарени.
Но тя сивееше
пред всички. Някак на инат.
И не допусна никой.
Да приседне вътре даже.

Не даваше почивка...
Не приюти, не прислони
ни куче,
нито чайка,
ни едно врабче.
Прогони ядно лъвове, мустанги и хиени.
И дишаше сама смолата си. На хладно.

... В очакване на дъжд
стоеше лодката...
И давеше се.
Неистово.
Мазохистично.
Безпощадно.
Във капки самота.

А красотата не преставаше
да се изнизва
покрай нея...
Отнемайки със длани, човки и нозе
парченца дървени тресчици
от тъжната ми лодка.

Допусна да линее.
Вместо
да плува пълнокръвно.
Да побеждава хоризонти.
Както можеше.

За Бога, моля те, пусни се.
Срещу течението.
И ЖИВЕЙ!

Ще се видим.

Преди.

Или след

Вододела.


http://www.youtube.com/watch?v=YKY9TWMLTWo&feature=player_embedded