автор: libra

Привечер. Небето бавно посивява и се превръща от светло в тъмно сиво преди да почернее съвсем и да настане нощ.
В светлосивото небе на запад към хоризонта със залязващото слънце има красиви тъмносиви и розови перести облаци. Чува се шумът на града, шум събрал в себе си пътищата с преминаващите коли, градинките с глъч от деца, които играят и се гонят в топлия здрач на септември, мъжки и женски смях от все още неприбраните маси на близкото кафене. Всичките тези звуци се смесват в един постоянен поток, който е непрекъснато около нас, но който можеш да забележиш само, ако за миг спреш и се вслушаш. Дърветата са отпуснали уморено своите все още зелени листа, а oт северозапад се появява вятър и раздвижва въздуха. Докато пиша това небето потъмнява съвсем и тогава виждам, че вече е изгряла в целия си блясък луната. Шумът утихва, но не изчезва съвсем, заслушаш ли се ще чуеш, че някъде все още преминават коли. Небето вече е черно и ако времето е ясно можеш да видиш звездите, светещи синьо-зелени точици посипани сякаш от някой начинаещ вълшебник, който си е изгубил вълшебния прах от кошницата с вълшебствата. Нощ е, но след няколко часа ще започне да се развиделява. Тогава звездите и луната ще избледнеят и хоризонтът на изток ще се очертае с една светеща розова ивица предвестник на изгрева на слънцето. Небето ще изсветлява от тъмно в светлосиво докато стане синьо. Шумът ще се усилва, градът ще се е събудил. Ще е настанал ден. После всичко ще се повтори. Ще се повтаря и ще е все същото. Само децата, които ще играят в топлия здрач на някой друг септември ще са други.