автор: Rodenavlotos

Остри ножици режат на ленти душата ми.
Падат- птици безкрили, безшумно в житейското кошче.
Не протягам ръка да ги хвана, но то е съзнателно-
да умираш е жалко, да си просто разлюбен по-лошо е.

Всяка болка си има ниво и пределната граница-
тази, моята, е отдавна надхвърлила всички.
Обезсмислена и отдавна прочетена страница.
Как да чакам две изнасилени думи: „Обичам те”?

Ще отида навярно на тъмната част на луната-
не да чопля, да осмислям душевните рани.
И намерила там в абсолютния храм тишината си,
в някой бъдещ живот може би ще се върна събрана.