автор: thebigplucky

И когато красотата ти безразлична покрай мен премине,
без да усетя и трепет зад прекрасните ти очи,
разбирам колко много съм се отдалечил от онези години,
когато би ти се приискало
да ме направиш, поне за малко щастлив, без дори да се замислиш.
И колко причини съм пропуснал невинно, разбирам.
И как времето се е изнизало – далеч е онзи миг,
в който би приела цветето, което бих искал да ти бях подарил.
И ръката ми би притиснала към гърдите си.
И в прегръдката ми би притихнала...

Ех... Няма как да знаеш колко ми липсваш...
Сега – до смърт бих те поискал.
И не бих ти изменил. Никога.
Бих коленичил и бих се молил на всички древни богини -
само в сърцето ти да ме има.
Бих се бил за теб на всеки ринг – ако имах и капка сили.
А нямам ги...

Затова – тихо ти се радвам отстрани.
Прости ми,
но и сега красотата ти ме убива.
И в желанията си – по съм жив.
И сега – повече боли
в това лято, отиващо си след дирите ти, останали по вълните.
Като пастелни картини застиват в есенните мъгли мислите ми,
заедно с всичко, което съм си забранил.
И не мога да ти кажа : - Върни се!
И не бога да прошепна: - Обичам те!
Да останеш – не мога да поискам. И не бива.
В този свят красивото не е за един.
Дивното цвете умира, затворено в саксия.
Да ти се порадвам – хиляди начини ще измисля.
А ти, поне веднъж, разгадай – какво в мен се крие.
Или поне веднъж престани да се правиш, че не го разбираш...
И се усмихни, когато за пореден път се разминем.