Наследнико, на програмирана машина
и маняк по навик хвърлил хляба –
позабавлява се с огризка, пи и си замина!
Гневът проводи къдрав сомнамбул
по отвеси от наивните заблуди
и ме остави в скут като погален пудел.
Вестителка от кухина на кукумявка
разпухва вкоравената дамаска на сърце
с отчаяна в бордо усмивка.
И нервите като оголени проводници,
напрегнати с тирантите на сблъсъци
допускат заземяване, и се взривяват.
Живецът ми прескача. Хълца с екстрасистоли.
Обходи небосвода и от богатството му се увълчи.
Надежда абортирала се сви в капсула.
Хармония в секунда нежност свърна
по цветчета на латинка с острата им самота.
Сърцето капеше горчиво…
Проблесна сажда в окото на комина.
И мислих си…„няма по-голям от хляба,”
мъртъв е, когато го дробим в попара
с нечистите ръце на преходния храм –
еднакви в същността си, но не и в ръста.
Ела, Мираж! Побелели са очите ми от взиране.
И с въже от джоб на личните илюзии
смирено ще заместя днешната си вратовръзка.