автор: ipsidixit

Душата, която озадачава, лесно завладява мислите, а понякога - и сърцето.
Познавам една, която винаги е провокирала всички около себе си със смесицата от крайности на съзнанието и умереност на действията, които всичките й петима-шестима познати биха окачествили като "бездействия", ако нямаха едно на ум, че тази същата душа е направила за тях повече, отколкото всеки друг - показала им е как да печелят невероятност, без да очаква нищо в замяна.

Когато беше на двадесет, имах неблагоразумието да я виня, че не зачита приятелството, при което ръцете от плът и кръв се разтрепериха и след едноминутно заекване успя да каже, че не може да води подобен разговор, защото ще й бъде за първи път. И си тръгна. И аз си тръгнах, но с ясното съзнание, че няма по-зла душа от добрата. Така познатите й станаха четирима-петима. Но дори и да обожаваше до болка статуквото, не им позволи да се месят в личния й живот и когато я питаха защо ме е наскърбила, тя ги стопи до един-двама.

Много лесно се стряскаше. Седеше в кафенето и гледаше в една точка, кипяща от безинтересност, а когато някой речеше да завърже разговор с нея, първите думи я караха да подскочи на стола, като в последвалата олелия не се чуваше неравномерното туптене, пулсиращо в съзнанието й... А в редките случаи, когато нямаше олелия, туптенето не се разбираше.

По принцип беше спокойна и усмихната. Обичаше интригите и когато беше насаме с мен в някое затънтено кафене, не пропускаше възможността да позлослови за някой почти непознат. Но правеше много неща по принуда; например – приказваше. Тогава беше на осемнадесет и обичаше боулинга в “Галакси”. След една година стана на деветнадесет и нямаше време за подобни игрички, но все още я обожавахме. Пийваше. Научихме я да пуши, за което ни изказваше дълбоки благодарности.

Винаги ме е карала да се чувствам гузен, когато съм до нея, но веднъж почувствах топлина. Не помня какво попита, но й отговорих, че я обичам. Тя учтиво ме покани в тоалетната на кафенето, затвори вратата, лепна ми звучен шамар, отвори и си излезе. А аз стоях като ударен. На следващият ден, в същото кафене, ми призна, че ме признавала за човек и щяло да ми мине.

Прекарвахме с дни в търсене на нови кафенета, разговори на всякакви теми и погледи с усмивки. Но тя беше веща в отбягването на чужди погледи. Когато ходеше по улиците, гледаше в земята; ако някой минувач я погледнеше, тя бързо отместваше поглед към часовника си и по този начин би била най-точната личност, ако не забравяше да върне времето назад, когато беше нужно. Носеше дънки; понякога – къса поличка, но се чувстваше най-удобно в пижама и твърдеше, че копнее винаги да е заспала, за да сънува. Явно сънуваше и често споделяхме сънищата си на сутрешно кафенце, но така и не разбрах кои от нейните бяха сън и кои – реалност. И така станахме на двадесет.

Вече сме на двадесет и две, и от две години не сме си говорили, като преди това се разбрахме, че сме жертви на моето достойнство и нейното бездействие, но всъщност и двамата знаем, че единствено суетата ми е виновна, което отново ме кара да се чувствам гузен. Негонена, бяга; аз - също, воден от шубе и егоизъм. Затуй, залитам по други сънища – по-красиви и свързани с по-малко емоции, но веднъж седмично се отбивам при по-осведомения от един-двамата й познати, за да попитам как е. И разбирам, че не се е променила – нищо не даваща, нищо не търсеща и невероятна.