автор: Anesteziq

Преди държеше клубче за билярд и пускаше джаз, тихо. Той. Четири маси и една за тенис, кукната на подиум, онзи на който преди 25 години с палец, забучен в нослето и каратистки изпънати пръсти се заклех: Винаги готов! в червената ми връзка. Беше клуб на ОФ, после на пенсионера, после на Екогласност, после клуб "Волан" на СБА, после билярд, сега пущинак, приютил боклук-феста и спринцовките.
А той е готин. Черноок, плътни вежди, под които си играят дяволчета, малък нос, плътни устни и големи бузи... да го нащипеш. И се смее. Косата му е чуплива, до спокойните отпуснати рамене, докато не ги разтресе и главата му запотъва в тялото. Така се смее. И ръцете му са спокойни и ловки, като крачките, с които идва да ми смени пепелник или стъкълцето със свещта. Такъв е. Първо виждам ръката на масата, после бузите и усмихнатите дяволчета.
Сега държи "оранжевото". Оранжевото всъщност е червено. Иначе не знам как се казва, няма табела. Стените са червени, кожената тапицерия на високите столчета и S-образното сепаре също са червени. Заради единствената светлина от свещите навсякъде се получава тази мека, оранжева оптическа илюзия. Това място преди не знам какво е било. Може би склад. До него се стига през един тунел между два магазина под стара жилищна кооперация на главната. В ляво - вход за кооперацията, в дясно - сега дискотека, бивш арменски клуб. Свещи в стъкълца, завой, осем стъпала надолу, плътна завеса кокалени висулки и с всяко стъпало се усилва онова ТАМ ТАм Там там, ТАМ ТАм Там там на контрабаса. Промушваш ръка и си в "оранжевото".
Тъкмо зарежда диск. Кротко е по това време, няма девет вечерта. Четирите маси с високи столчета, наредени покрай стената срещу входа са празни. Свещичките им припукват и чакат. На сепарето се киска двойка. Той се опитва да я ухапе, тя му бяга в тон с писналия тромпет. Краката им сплетени. Приятелят им, потънал в меката табуретка срещу тях, широко разкрачен си смуче колата с поглед забит в пламъчето.
Седем крачки до спокойните, ловки ръце. После се облягам с лакти на бара и...
- Как е? Малка, нали? Кола и един портокал с ножче в чинийка.
И се смее. Завърта чашата и започва да бърбори.
- "Сен Жермен", а?! Убийци, слушай к'во става! Баси тромпета тоя, ски... чупи мивки, аУ! Соел'2003-та, имаш ли го? Не?! Ш'ти го дам.
Тактувам си с палец и безименен по плота и се рея по рафтовете с плочи зад бутилките.
- Ае.
Смее се. Облизва ъгълчето на плътните си устни, вперил поглед в табличката и ми я връчва някак тържествено.
И започва да се пълни, "оранжевото", като току що обърнат пясъчен часовник. Някой едва ме докосва по рамото и смотолява някакво извинение след като ме е разтресъл точно в полунощ, когато Сачмо разлива What A Wonderful World, химн на "оранжевото" и всички гракват и се люшват. Подвижните оранжеви пясъци. Всяка вечер точно в дванайсет. Всички са оранжеви.