автор: perun

От коледната баница с нареждани и пренареждани късмети
парицата, бленувана от всички на софрата, ми се падна – помня смътно…
Тогава аз се молех, мълком, за добри, класически куплети
и за добра трибуна: гласът ми да смути покоя на приживе мъртвите.

Върл алтруист, което всъщност ще рече себичен до безкрайност,
легендата, че съм творец със мисия, се силех да изпрося от всевишния:
душата ми – префинена везна – трептеше странно
между проблясъка на златния телец и моите нецензурирани четиристишия.

С камари злато ли окаяната ми съдба се канеше да се откупи –
на края на житейския ми дял, на педя от портала към отвъдното –
задето ме възпираше доскоро мехура на превзетата посредственост да спукам?
С какво рогатия – надничащ иззад рамото на господ – от софрата да пропъдя?…

Вода изтече много от декември, двадесет и пети – началото на зимата.
По стародавния си път върви светът: парицата навсякъде е все царица!
И вече е пределно ясно, че съм бил белязан свише със харизмата
да бъда дяснофланговия във фалангата от клетници – поети-мъченици.

* * *

От коледната баница с нареждани и пренареждани късмети
парицата, бленувана от всички близки, ми се падна – помня като в транс…
…Но аз, възседнал стола на старейшината и бленувайки куплети,
добруването на семейството профуках за… един световнонеизвестен куц пегас…