автор: Albatros

От българските гробища край Одрин
баща ми си дойде с кесийка пръст.
Влетя във мене вятърът безродник –
довея дъх на кръв, на пушек гъст.

И аз видях пламтящият къщурлек
на моя дядо Станко как дими.
И как надуват страшните си зурни
безкрайни върволици от чалми.

И към Балкана се заклати в мрака
със биволите адския керван.
И чух – дете във майка си проплака
под месеца, оголил ятаган.

Видях – каруци български скрибуцат
в нощта – от дол на рид, от трън на глог.
И дядо, стиснал тежките юмруци,
на турски псува моя Господ Бог.

Надува жили в страшното усое,
реди такива грапави псувни,
че аз едва сега разбрах какво е
ужасното: – Анасънъ сиктимини!

Днес, случи ли се тати да препсува,
плющи над мене сякаш лют камшик…
Каруците на дядо ми сънувам
в безкрайния тракийски върволик.