автор: perun

Дали защото в двадесети век нахлух като раздразнен кървав гном –
кажи-речи в началото на по-значимата му, втора половина –
из жилите на новото столетие препускам с ореол на тромб:
заплаха за окаяното здраве и нащърбената същност на мнозина...

Роден с перо в ръка и с дарбата да предугаждам земните вълнения,
овреме осъзнах, че алестия кон до мен е хрисим и добре обучен млад пегас.
Възседнех ли го, вдигах снажен ръст над тръста на тревичките зелени
и само от седлото проехтяваше с мистична сила поетичния ми глас.

Разплаквах градоносни облаци, светкавици изригвах с луднало сърце,
когато при околосветски рейдове до катапулта им сколасвах да достигна.
Димяща лава бе мастилото, в което топвах вдъхновения писец
на моята препатила душа: с нагласата скрижалите ѝ да превърна в книга.

И седем стихосбирки – всяка притаила дъх в нюанс на седемцветната дъга –
подобно ято птици пуснах с щедри шепи в лоното на галактическия полилей.
Какво от туй, че всичко бе започнало посред дюкяните на селската стъгда?
Какво от туй, че артистичните ми роли въплъщаваха единствено Орфей?...

* * *

Напетият пегас е моят боен кон, възторжен трон, вълшебен камертон
и ме повежда /в тръс, галоп или пък в кариер/ към моите размирни ешафоди…
…Благослови ме, Боже, в хорското съзнание да мога да прониквам с взлом
и с лира сладкогласна, споен с пегаса си, в съвремието за добро да бродя…