автор: voda

Душата ти, под пластове тъга,
искри за мен и в моя свят изгрява.
И никой друг не би могъл така
душата ти столика да познава.

Дете е тя - без дом, осиротяло.
Познало що е горест и печал.
Понякога под образа на дявол
лети на бели ангелски крила.

И аз не бързам да те укорявам,
когато тръгваш и се връщаш сам...
И всичката си болка утаявам
на дъното на моята душа.

Дали е обич, даже и не питам.
За мене е потребност да го знам,
че колкото и дълго да се скиташ,
за раните ти аз ще съм балсам.