автор: Rodenavlotos

Душата ми се храни с чужди пити-
отдавна собствена зърно не произвежда.
Той влезе в нея- непоканен скитник
и се зае да я засява със надежда.
А беше някъде средата на Октомври-
между Димитровден и Света Петка.
Надзърна лятото през храстите повторно-
видяха му се белите подметки.
А мястото бе запустяло, диво-
и харчене на ничий труд не костваше,
а той го сееше като Свещена нива
с усърдието на първоапостол.
Най-първо изора на кръст земята,
поръси с лимец зейналите кратери,
останали от празнотата на душата,
дали от сушата, или от дълго чакане.
И тя отново се почувства жива,
роди зърно за приказ и за чудо!
Какво й трябва на мъничка нива-
един дъждец и вече е събудена.
Отиде си без обяснения излишни,
подсвиркаше си, без да се оглежда.
Аз дълго след това не ядох нищо-
изхранвах се с останки от надеждата.