автор: atima_viva

Не съм готова още да погледна
в септември и в очите му зелени.
Последен лъч премята тънка прежда
и в примката на паяжина свети.
Струи небето. Още се вълнува
почти като море край топли дюни.
Предчувствам как отмива мойте стъпки
от тялото на жаркия ми юли.
След август се снишава и тревата
усетила в косите си тревога.
Не се преструва – ляга уморена
в живота си изтлял от изнемога...
А лятото ми знаци за безкрайност
изписваше и в пясъка сновеше.
Вървях след него. Яростно изгарях
докато с остра нежност ме бодеше;
с лъчи и с боси луди песъчинки,
и с камъните, седнали в реката....
Обичах го. Със сляпа безпричинност
и с влюбената стръв на сетивата.
Но падна и след тази сеизмичност
септември спря в короната му гъста...
Едно листо със есенна първичност
ме приземи
когато се откъсна.