автор: ednaotvas

Завързана на плитка царевична свила.
Стъкло и огън. Огън и стъкло.
Зелено захарно парче сакъз.

Агонизиращ взрив във глината
до нова форма,
надрастваща природата и земните закони.

Опъната до сблъсък струна,
като огънато въже трепти
между скалите на неверието.

Табуни всевъзможни хвърчила
и ножици, захапващи пътеката след тях,
превръщащи ги в птичи оригами.

Излизам. Цялата. Без кожа.
По стомана.
Улучвам времето, докато примигваше пижамено.

Лисица или Роза, Принце?
Понякога дори не зная кое да избера.
Защото изборът стеснява Нестесняемото.

Фактически от дълго време думите са средството
да стигам не до теб.
А в себе си. Макар и без значение.

Отдавна не изпитвам нужда и потребност
удобно или не, да бъда пъхната,
в кутията на емпиричните понятия.

Налага ми се често да го правя,
защото очевидно с нещо ми харесва -
раздирам плътната завеса,
докато плюшът мълчаливо прокърви.

И знаеш, че ако наистина поискам
мога
да изпитам обичам те.
Да напиша нещо изтръпващо. До припадък.

Но
на олтара
не виждам
от дим...