автор: inspired

Малко преди да навърши петдесет, този мъж, за когото става дума в разказа, започнал да вижда хората някак особено и това било неочаквано за него, пък и твърде неприятно, защото която жена или мъж да погледнел в лицето, внезапно
започвало да става едно преобразяване с тях и само за няколко секунди те остарявали пред очите му и се променяли, така че ги виждал съвсем ясно в съзнанието си как ще изглеждат на преклонна възраст, видоизменени, деформирани, уморени и сбръчкани, загубващи битката с живота и само очите им, очите им напомняли нещо на човека, с когото този мъж се разминавал, виждайки скулестите им лица с изпъкнали челюсти, с оня страх от самотата и чувството за приближаваща смърт и това ужасно започнало да го потиска – дори започнал да се заглежда само в деца и млади и хора и това също се повтаряло, и колкото повече време минавало, толкова повече той разбирал, че това не е случайно, това означавало, че и самият той, на тази разделна възраст, рязко се приближава към смъртта, нещо му нашепвало, че това не е случайно, а някакъв знак, поличба, и не само това, ами забелязал, че като върви по улицата или влиза в разни учреждения, все по-често се спира да чете некролозите по стълбовете или залепени до асансьора вдясно, в някакъв магнетичен унес, а най-странното било, че лицата по некролозите също се променяли като ги погледнел, защото никоя снимка на некролога не е актуална, такава, каквато би трябвало да бъде малко пред смъртта, и се стигнало до там, че ако срещнел някой познат и това състаряване се повтаряло, той бързал да му се обади след няколко дни, но се оказвало, че човека е починал, а какво да говорим за безбройните непознати хора, с които това се случвало в метрото, в магазина, на улицата, в квартала, в блока, в който живеел, дори отишъл специално на психиатър да се прегледа, но се оказало, че е напълно нормален, а психиатърът на другия ден все пак починал, горкият, а съвсем основателно мъжът се запитал дали той не причинява нещо на хората, дали не ги убива със способността си да ги състарява само като ги погледне, и тогава, и тогава му хрумнала безумната идея да застане пред огледалото и да се вгледа в себе си, както се вглежда всекидневно в другите хора, но мисълта, че това може да го убие, до такава степен го уплашила, че моментално изхвърлил всички огледала от къщата си, спрял да ходи по доктори, спрял да излиза и да обикаля из големя град, да се разхожда из парка, както обичал да прави досега, а единствено ходил до магазина да си напазарува като избягвал да гледа хората в очите, ами ги гледал някак си ниско, гузно, като истински старец, гледал ги все в ръцете, което било твърде неприятно за околните, и това продължило няколко месеца, докато един ден случайно не огледал отражението си в малкото езеро в квартала и изведнъж – о, господи!, се видял като дете – с късите раирани гащи до гърдите, с босите крака върху тревата, с дългата руса косичка и това отражение отприщило всичките му спомени и започнал да пише изведнъж стихове за детството си, за да не полудее, толкова били натрапчиви тези образи и тогава се сетил, че бил прочел някъде, че след определена възраст човек си спомня внезапно неща, които отдавна е забравил от детството си, от раждането си, та чак и отпреди това и след като написал цяла тетрадка със стихове, страшно му се приискало да ги прочете някому, защото чувствал, че вече е станал друг човек, и това било станало тъкмо в деня, когато бил навършил петдесет години, но той бил забравил за тази граница и добре, че е бил забравил, това го спасило, защото като се върнал неусетно в детството си, той всъщност успял по много хитър начин да прескочи трапа на смъртта, който му се бил изпречил на границата на зрелостта, и когато наистина се осмелил да погледне хората в очите, за да им издекламира това, което е написал, видял, че са се събрали десетки, стотици млади хора и деца да го слушат, и да му се усмихват, и накрая дори да му ръкопляскат, и докато се прибирал след това вечерта вкъщи, гледал със самочувствие в лицата на хората, а лицата им се променяли пак така бързо, само че в обратен ред и вместо внезапно остаряващи хора, виждал внезапно подмладяващи се лица до такава степен, че имал чувството, че се намира в детска градина, че и нещо повече – в родилен дом с безброй смеещи се и гукащи бебета, които сякаш му казвали: „Здравей, приятелче, животът едва сега започва!”