автор: ladyinblack

Когато в някогашното сега, неизмеримото
пребъдна същността си в единство на Съистина
на въплътената душа забравила за името
от кактусните трънчета на спомени пречистена
от щипещи безсълзия-добре дезинфекцирана,
без скоча към земята-щастливо нефиксирана,
навярно в безбитийна всевечност ще битувам
предишностите свои докрай ще отсънувам.

Преяла с ненаситие, бездъхна от въздишие,
безгрижно безчовечна- в безщенийност блажена-
всецялостна трептулка в безмрачността на Свишия
с усмивкова смиреност-в отволност съкрушена
с прашинкова нищожност живота си ще почна.
Но още съм понятийна, стихийна и посочна.
Изгубена в тълпата на страсти и химери
очаквам Същинката сама да ме намери.

Сега съм огледалност. Дано в немирността си
се спъна в свойта сянковост, в отчаяност последна.
Очите да присвия в болезнени гримаси
от стъкълца забити. И сляпа-препрогледна.
Но днес съм формовлюбена. В тежнения-безбожна.
Копнежна и несбъдната в единственост възможна.
Несрещнала онази, задпреходна отвесност
бъртвежите предала за глътка безсловесност.

В отвъдсетивността си, в безвремие космично
ще бликна в светлинката, която днес мъждее.
Прости, че днес съм питанка-човеченце първично.
И...зная, че ще стихна, но скоро май не ще е...
Защо е оптимизъм в света ни да покълва,
когато всичкостта ни всерадно презипълва?
В онази акварелност-безформено разлята
дано размия себе си на Бог в уютнинката...

Милена Белчева
28.09-12