автор: Dimi

Едва стигнал,
а си тръгва,
неуспял да сподели
пъстротата на килима
с босите си нозе.
Някой го вика, навън,
в преградките от затворен калъп
и го фокусира
с кльощавата си самосгушеност.
Пет чАса не върви асансьорът.
По шлифованата стъклена наркоза
от протичаща гореща бързина,
стъпките по стъпалата
на начумереното щастие
вече не знаеха името си.
И го оставиха там, където е:
между наследниците на небето и земята.
Като жив плет -
за взискателни нахалници,
дръзнали да се покатерят
плутократски -
с един дъх на излетялата им мисъл,
а с останалите си вдишвания
да се наслаждават
на дълго чакания от другите
(и недочакан вече пет часа)
Perpetuum mobile.
Но следващия път, скъпи,
и без двигател ще достигна
пъстротата на твоите....
подвеждия.