автор: osi4kata

Не ми останаха животи. Изживях се.
Умирах над стотина пъти през годините,
но пак се раждах - бяла, някак плаха
и правех мост - по мене да преминат.
Минаваха предимно кръстоносци
със гръмки титли, с бляскави доспехи,
уверени в безсмъртния си поход
към тайнственото царство на Успеха.
Претъпкаха ме толкова копита,
колкото няма риби във морето..
И никой никога не ме попита -
боли ли от подковите в сърцето.
Умирах трудно, щото имах вяра.
Умирайки - им вярвах до последно
и дваж по-малка после се прераждах,
извита на дъга... и дваж по-бедна.
И ето ме - мосте съм над поточе,
което и детенце ще прецапа,
но калпавите кръстоносци
обичат да си спазват правилата...
И аз умирам - сигурно и бавно.
И трудно, и копита чаткат бясно.
А вярата ми се огъна във омраза.
Останах без животи.. Наживях се.