автор: osi4kata

Посвещавам на своите братя и сестри луна-тици...

И всъщност аз съм родом от Луната,
родила съм се луна-тична.
Сънувам, че живея на Земята,
Но си мълча.. Не е прилично
за лунна дама да си фантазира
дори насън, че е землянка.
От мен очакват да съм нагримирана
послушница със здрав скафандър,
защото във скафандъра е всичко,
без него казват, бихме се затрили...
Цял срам е да си луна-тичка,
която не лови сигнал . Резил е!
Защото гласовете те обгръщат
с високо дефинирана картина,
Създават ти уют, прилична къща,
квартал, градец, дори градина,
която да плевиш от поветица
(растение, подобно на лиани).
Даряват те дори с дечица –
Красиви и послушни. Луна-тяни.
И често дават кадри от Земята –
Изкуствен спътник. Експери-ментален.
Населен със мутанти-гладиатори.
Живеят бързо, бурно, ненормално.
Представяш ли си?! Гологлави!
Без никаква скафандри и поддръжка.
Дори сами се размножават –
дивашки, безразборно като въшки...
Веднъж, обаче, докато течеше
Програмата за земната реалност,
Едната ми антенчица се свлече
и се пречупи някакси сигналът....
Тогава ги видях – два екземпляра..
С различнен пол.. И млади до безбожие.
Разменяха флуиди . Нежна пара
се носеше и сладостна тревожност,
която ме прониза във гърдите
и причини невиждан катаклизъм...
От очните дъна води избиха
и ми попречиха да виждам.
И оглушах от някаква емоция,
от чувство толкова неясно,
че се усетих сякаш неграмотна,
затворена, зазидана натясно..
И от тогава всяка нощ сънувам,
че съм землянка
и че ходя по Земята –
на бос крак,
без скафандър,
без да чувам
зовящите сигнали на Луната...