автор: genab

Аз се връщам при тебе,
вироглаво, с лунички,
мое детство учудено,
изворче бистро!

Мамо, аз се завръщам.
Сякаш ти ми подвикна:
"Прибирай се, дъще!"

Извървях този свят
с ожъдняли очи,
с разширени за обич зеници.
Нали ти ме закърми така,
че се ражда човек за обичане!

Остарях за ръка.
За звезди закопнях,
за звездите у нас -
едро-светлите,
оамагьосали Искър без сметка.

И за кучето, мамо,
оня мил Шарик!
Само той ме очакваше пред училище
до самата си смърт без измяна.

И вървя. И вървя...
Но къде във нощта
със луна неизригнала.
Лаят псета
в залостена здраво врата.
Моя дом, чак до покрива,
са издънили цигани.

А в гробове, обрасли с бъзак,
са зарити мили истини.
Ех душа, ти душа,
и пак пърхаш с крила!