автор: erka

Когато ехото й
те застигне неочаквано,

не питай,

по колко призрачни стрехи
е извървяла самотата лунатично,
във колко сънища е изросила
и как е милвала и кътала праха
в прозрачните им нощни сфери,
разкъсвана от болката
при оцветяване на новолуние
от смачканите пеперудени криле,
които търсят наобратно пътя си
през тясната утроба на зеницата,
как е очаквала да приюти
смъртта на мимолетния им полет
в извивката на светла мигла
забодена във черния сатен
и колко дълго е износвала
зародиша на цветните им отражения
докато натежи в завършен диск
и слезе ниско
да отпие прилива...

...а щом изсипе бледата си светлина
във шепота на песъчинките,

не питай,

колко пъти ще е близо
и колко пъти ще си тръгва,
за да се върне като ехо -
заченала поредната си лунатичност.