автор: Albatros

Ако ме питаш как съм, мила, днес,
да знаеш, че не съм садил домати.
Цял ден ти съчинявах есемес –
„Обичам те!” – и, май, ти го изпратих.

И – тъй като съм си голям глупак,
и няма изгледи да поумнея,
до вечерта изпих шише коняк
и чаках да ми светне – от дисплея.

Когато се посипа звезден прах,
изкъпах се с едно сапунче тео.
И легнах си – и праведно заспах
самин – върху матраците Дормеос.

Заспах като застрелян със пищов –
направо дядо, цял ден вадил ряпа.
Но телефона стисках със любов,
че чак батерията му се скапа!

Във роклицата своя на каре,
поне да знам добре ли си, къде си?
За мен не питай. Аз съм си добре –
и ми личи по всички есемеси!

От теб и днес ни вест, ни кост, ни клик.
И иде ми в пространствата да вия:
– Обичам те! – и нека пламне в миг
на Глобул сателитната чиния!

Добре съм – леко трезвен, сам и тих,
редя в дисплея своя тих молебен –
бъди! – Жената в моя сън и стих,
в един безсмъртен есемес до тебе!