автор: ivliter

Видях как днес
един баща изпращаше сина си
от този свят.
Вървеше след ковчега той
прегърбен, смачкан, онемял
от мъката непоносима.
Пристъпваше в несвяст,
като насън –
краката му едва го носеха,
съвсем омекнали, обезсилени.
В лицето му бе слязла нощ по-черна
от дрехите, с които бе облечен.
Горкият, плачеше без глас
и без сълзи –
пресъхнал беше изворът им вече,
гласът запираше сред сухото му гърло.
Сред всички той вървеше сам
след сянката на своето момче,
като изхвърлена от орбитата си планета.
А тихият ветрец
подухваше и вееше косата му,
броеше в нея
роилите се бели нишки.
Макар от мъката прегърбен
изглеждаше той млад и силен още,
а бе от болест зла
безмилостно изсмукано детето му.
Най-тъжното в живота е
да видиш
баща сина си да изпраща.
Жестоко е.
И в този скръбен ден
не бяха си нещата по местата.
Кажи ми, Господи,
кажи ми кой
обърна ги нагоре със краката
и защо!?
Един баща върви в света,
завинаги загубен…