автор: Alisa

Идва, разбира се. Идва винаги.
След сто луни високосни.
Да ми повтаря несвястно името.
Да не задава изобщо въпроси.
Да ми опита наесен магията.
Да потъгува за лятото.
Да ме живее. Да се напие.
Да ме превърне във бягство.
Да си забрави накрая думите.
Да не усетя, че плаче.
И като винаги – да ме загуби.
Да стане животът рачешки.
Да тръгне всичко наопаки.
Да го запея във песен.
Да стане сюжетът кофти.
Да стане нещастно-весело…
Идва, разбира се. Идва винаги.
Постоянен е само ъгълът,
зад който ми шепне името –
малко преди да си тръгне.