автор: anonimapokrifoff

Докато седеше сам, а останалите маси бяха пълни с хора, си мислеше как ли изглежда в очите на другите. Беше се виждал, отразен в прозорците на ресторантчето: застаряващ самотник, превил гръб над топлата си вече бира.
Придоби прегърбената стойка още в 8 клас, когато изведнъж порасна като бамбук и щръкна над всички. Притесняваха го тези 195 сантиметра и все се мъчеше да ги прикрие. Треньорите по баскетбол и волейбол го преследваха неуморно и накрая се предаде, но много скоро се разбра, че не става за спортист – оказа се тромав, макар и слаб. Неговата страст беше друга – химията, и затова мазето им се превърна в лаборатория, когато беше само на 12. Съседите непрекъснато се вайкаха, че шантавото затворено хлапе някой ден ще взриви блока. Притесненията им се оказаха напразни, а детското му увлечение го хранеше и до днес – беше университетски преподавател.
От девет месеца живееше без жената, която беше всичко за него. Не че не я виждаше – почти всеки ден се засичаха на работа, тя му кимваше студено и свръхкратките им разговори, когато нямаше как да ги избегнат, бяха само служебни: сякаш телата и душите им не са се сливали ведно; сякаш двадесетте им съвместни години са незначителен и случаен флирт, за който не си струва да се споменава.
Станаха любовници още първата седмица, когато той получи асистентско място в университета. Не беше увлечен по нея, а зашеметен – тя излъчваше някаква необяснима магия, която го държеше подвластен досега. Не след дълго се раздели с годеницата си: с нея бяха съученици от техникума, заедно изкараха и студентството. Обясни й, че обича друга, а тя изпадна в шок. След месец се съвзе и му се обади. Опита се да отклони срещата, но възпитанието му надделя. Бяха в някакво безлюдно кафене, лицето й беше бледо и със сенки под очите, но той не гледаше в тях – беше се съсредоточил върху една муха, която напразно се опитваше да пробие оплютия прозорец и да излезе навън. Момичето плачеше и го молеше да се осъзнае, но сърцето му беше дотолкова препълнено от щастие, че нямаше място нито за съчувствие към нея, нито за разум. Някак си покрай него преминаха изхлипаните й думи, че е бременна и ще прави аборт – не й каза нищо... После я забрави.
Любимата му беше с десетилетие по-възрастна от него, женена и с дете. Мъжът й – главен механик на някакъв кораб под чужд флаг, отсъстваше с месеци. Любеха се къде ли не – дори в кабинета й, но никога в дома й. Тя не го покани нито веднъж. Знаеше адреса и един ден отиде – озова се пред внушителна триетажна къща с красива градина. Не посмя да позвъни на вратата, остана до оградата, чиято цена беше сигурно по-голяма от пет негови годишни заплати. Срамът го задуши – той водеше тази жена, свикнала на лукс, в скапани мотели и бедни квартири на приятели, които вече неохотно му даваха ключа. Живееше с майка си в краен квартал и след раздялата с годеницата му старата беше забранила друга да стъпва в панелката. Една ветровита неделя – беше в началото на зимата и всичко бе сковано от сух бръснещ студ – любовницата му трябваше да отиде на рожден ден на свекърва си и решиха да не се виждат, но не издържаха. Разхождаха се из Южния парк, притъмня и седнаха на пейка под оголените вледенени дървета. Тя се притисна в него, свали ръкавиците му, мушна едната му ръка в горещата си пазва, а другата – под дългата си вълнена пола. Беше с чорапи до коленете, бедрата й бяха настръхнали от мраз и сигурно посинели. Между тях беше жарко и мокро – не носеше бельо. Разкопча ципа на дънките му и го яхна. Така и не им остана време да мислят, че някой може да ги види...
Той търпеливо чакаше развода й, а тя все отлагаше момента: синът й бил в пубертета и не искала да го травмира; после момчето порасна и отиде да учи в Щатите – трябвало да остане с баща му, докато завърши и поеме пътя си... След това дойдоха внуците и вече дума не обелваше за раздяла с мъжа си. Направи три аборта и не роди дете от любовника си. След смъртта на майка му пренесе някои свои вещи при него, любеха се в апартамента му, но никога не оставаше до сутринта, макар че къщата й беше празна и нямаше кой да й потърси сметка.
През всичките им съвместни години той се нуждаеше само от нея: не го интересуваха нито други жени, нито приятели. Може би беше единственият преподавател, не поддал се на атаките на някоя сексапилна млада студентка – много от девойчетата бяха готови да легнат, за да вземат изпита. Мъжките компании отдавна не го вълнуваха, старите му приятели се отчуждиха от него, отдадени на своите си грижи по съпруги и деца. Понякога се замисляше, че с нея са странна двойка: без съвместно прекарана нощ, без нищо извън страстта им, което да е общо и само тяхно.
Преди девет месеца – беше събота – тя влетя в апартамента му, награби го стръвно и го принуди да я люби в коридора, опряла ръце на стената. После в спалнята го изцеди докрая: когато го остави да заспи, вече беше утро. Събуди го димът на цигарата й, идваше от кухнята. Сигурно е направила закуска, каза си той, и се настрои да изкара вълшебен ден с нея – щяха да се разходят в някой от парковете, да говорят за работата си, а после тя можеше и да се съгласи да вечерят навън...
Седеше до празната маса напълно облечена и започна без предисловие:
- За последен път бяхме любовници – ето ти ключа. След малко си тръгвам: в четири трябва да съм на летището и да посрещна мъжа си. Той няма да пътува повече – нито е млад, нито е здрав, остава тук. С теб ще се виждаме в университета, нали сме колеги. Надявам се, че няма да ми създадеш неприятности. Вярвам, че си мъж намясто и ще ме разбереш... И знаеш ли, аз...

Продължението на разказа може да прочетете в сборника "Сонет 130" на Издателство "Жанет 45"