автор: roza1

По тънката нишка на времето
като паяк слънце се спуска.
Все по-ниско и по- късно,
за кратко по земята препуска.

Спира до храма Господен,
да запали обич в душите ни.
Преминава по къра оголен
дето клети съхнат тревите ни.

Есента, в шарена рокля
е забравила нейде дайрето
и е тихо, тихо полето...
Само паяк оплита небето.

По цигански- с умели ръце
сухи съчки усуква - кошове плете,
плодовете бере и кълне
на лятото краткото време...