автор: severianin

“От скърцане на зъби ме болят
изтръпналите мои зъби...”
Иван СТАНЕВ, “Болка”

Светът край нас е зъл и уродлив,
но скърцане със зъби не помага,
пък и гневът ни, яростен и див,
навярно вдън горите е избягал
и, уморени, в есенния ден
пристъпваме със схванати колене.

Не знам за вас така ли е.
За мен
умората е всъщност примирение.

Все още стискам във юмрук ръка,
замахвам – сякаш вежда да разцепя,
но се улавям, че не е така –
два лева стискам в потната си шепа.

И слизаме от осмия етаж,
и сядаме на пейката пред блока,
един на друг си даваме кураж.
Не дишаме – въздишаме дълбоко.

Пак скърца нещо, нещо пак боли...
Не зъби – скърца пясъкът на дните!
Наистина ли ние сме били
на младост воеводи и комити?

Гневим се пак!
Но мътният поток
на този гняв е старческа измама –
животът ни е дал добър урок,
а зъбите...
Ех, зъбите ги няма.

Гневът е гняв, когато ти си млад –
сега не е тъй лесно и тъй просто.
И търсим да приседнем пак на хлад,
защото скърцат
старите ни кости!