автор: osi4kata

Ти ме питаш, приятелю, от къде съм.
Отговарям ти – от Страната на Розите,
от земята с най-бистри реки под небето,
от държавата с нула възможности...
Ти опитваш за миг да отгатнеш.
В общи линии даже успяваш –
Истърн Юръп! С житата си златни,
дето днес на парче я продават.

Казвам – „Топло! На север е Дунав.
А на изток море пиперливо..
Юг - от Бога с любов е целунат,
запад – Струма-река се разлива.
Планините са горди, горите –
са епични. Морето е черно,
талантливи деца, а жените
са красиви. Мъжете – неверни..“

Ти се смееш на това за мъжете...
Черен хумор? Да, черен! Балкански...
Нас ни тъпкаха през вековете –
де кой мине. Затуй сме и странни.
Търпеливи, добри по природа.
На трамвай ни приличат сърцата.
има място за всички, но Бога
ни лиши от коректни приятели.
Който дойде под нашите сенки,
пожелава ги само за себе си
и ни взима в залог като пленници,
като роби. Да молим за хлеба си!

Аз съм българка. Там е България –
Върху глобуса. Горе, отляво.
И в главата ми. Тук! Незабравена...
Бащин дом на чакали оставен.
Мойто племе е гордо. Не иска
да робува на псевдо-приятел.
Кой целува ръце на потисници –
го наричаме просто предател.
Затова си зарязах земята
и немила-недрага умирам,
Търся някъде тук свободата..
Ще ми кажеш ли как я намираш?