автор: nikoi

Толкова си красива, Мария, толкова, толкова.
И очите ти парят, усещам: две летни гнезда уютни.
Аз случайно видях как се връщаш по пътя на болката,
приласкала и звяра, и агнето нежно във скута си.
Аз случайно видях как кърви самотата по пътя ти
и оставя следа, непревърната в лепкаво вино.
Аз случайно те чух: като псалм ми звучеше гласа ти
и разбрах със сърцето си счупено твоето име.
Ти обърна душа към лицето ми: светех в плашилото
като късна светулка на прага на есен и лято.
Ти усмихна небето. Над мен заваля пряко силите
на горещия ден, позлатил с дъх и допир тревата.
Толкова си красива, Мария, когато минаваш.
И когато очакваш. Когато кървиш и изкупваш.
Аз случайно видях: любовта ми на теб се надява:
избледняла светулка съм, търсеща място във скута ти..