автор: aivia

Смъртта потраква с дървени обувки
и май от старостта провлачва крак.
От свойте вледеняващи целувки
раздава неуморно в ден и в мрак.

А нейната прегръдка е навеки,
пристяга пръсти с акуратна страст.
Улавя хищно в мрежата си всеки,
дори за мен ще дойде в някой час.

Ще ме причаква първо по ъглите,
хрипливо ще ми диша във врата.
Ще отброява нощите и дните,
накрая ще прекрачи през прага.

Не каня нежеланите си гости,
но тя подготвя срещата добре,
когато ми поиска плът и кости,
ще бъде сигурно, че ще се мре.

Ще пожелае с моята душица
тъга и самота да утеши.
Ще се разкайва бедната старица,
щом разбере със мене, че греши.

Душата ми - една хитруша волна,
ще излети далече в небесата.
Смъртта, ограбена и недоволна,
ще продължи да крачи по земята.

Ще скита все по своя път самотна,
наметната със шала на мъглата,
и много уморена и сиротна
ще слиза вечно в ада за заплата.