автор: ivliter

Как гордо смърчовете вдигат върхове в небето. Източват тънките си дълги вратове в преследване на своя някаква си цел, неразгадаема за ниските пълзящи товари.
Увиснали по клоните и от високо гледащи, шишарките на лазещите ниско се присмиват, макар че те самите са малки котви, които пречат на летежа на устремените към висини дървета. Навярно се надяват, че са техният спасител и ги пазят, за да не погинат като легендарния Икар в опасните пространства.
Но смърчовете за шишарките сега не мислят – разчепкват те сега с обветрените си високи върхове на облаците сънищата бели и капчици от облачния блян по невидени още ширини полепва по игличките на клонките с меден дъхав привкус на далечност и недостижимост. Отцежда се по висналите клони обременена синева с бръмченето на реактивните двигатели на самолети полудели в надпреварата си. Досадните метални птици разсяват в небесата упорито илюзията на създателите си, че могат всичко и че светът е техен. Но може ли реката на капката да е подвластна и планината на дървото?
Погледнато реално и без илюзия не може. И нека смърчовете да си мислят, че са зелените ракети на земята, готови всеки миг да полетят, че те ще пренесат живота в космоса с успеха с който със семето шишарково оплождат пространството около тях.
Поклащат смърчовете върхове зелени и се заканват на небето, защото знаят те, че днес това което е още невъзможно, то утре ще е факт неоспорим. Това е логиката на живота.