автор: Milvushina

Паднала от небето (4)

Сами се върна в спалнята на майка си с мръсните чехли в ръка, но я намери отново в леглото.
- Намерих чехлите – каза той на вратата.
- Благодаря Сами, остави ги в коридора. Не ми е добре – изпъшкa Мисти.
- Какво ти е, мамо?
- Нищо, всичко е наред. Имам нужда от почивка. Съжалявам, че ти се скарах.
- А аз, че не събудих навреме.
- Няма нищо. И без друго нямам сили. Сигурно е грип. Не стой твърде близо до мен, да не те заразя. Ще отидеш ли с колелото до дрогерията за лекарство?
- Разбира се, мамо.
- Донеси ми бележника, ще ти напиша какво да поискаш. И очилата също. Защо на връщане не ни купиш за обяд по един бургер от ресторанта на Мадж? Вземи пари от металната кутия.

Разтревожен за майка си, Сами веднага отиде за лекарството и остана при нея цял следобед. Спомни си за ангелчето едва когато Мисти задряма късно следобед. Той се върна в горската къщичката, но я намери празна; сви рамене и реши, че Лукса е излязала да се поразходи. Написа й бележка, че ще дойде чак на другия ден, защото майка му е болна, и я остави на леглото, а сетне се върна у дома.

На следващата сутрин Мисти се чувстваше достатъчно добре, за да отиде на работа. Облекчен да я види отново на крака, Самюел я изпрати до гаража и й махна за довиждане. Нямаше търпение да види Лукса. Мислеше да запази копринената рокля за специален случай, но щеше да й я подари сега, след като беше скъсала бялата. Спомни си съвета на госпожа Барнаби и зави няколко шоколадови бонбона в една салфетка, а от градината скъса цветенца, които подреди в букетче. С усмивка на уста той отвори врата на дървената горска къщичка.

- Добро утро, Лукса! – каза той ведро.

Отговор не последва. Вътре нямаше никой. Сами се намръщи. Той остави цветята и роклята на масата, а погледът му попадна на бележката му, която беше оставил на предната вечер. Момчето бавно я взе в ръце. Не беше местена или четена и той разбра, че ангелчето изобщо не е спало в леглото.
Самюел се разтрепери. Сигурен беше, че ако майка на Лукса я беше открила и върнала на Едем, все щяха да му оставят някакъв знак. Мислите му се върнаха към последния му разговор с ангелчето. Спомни си тъжното й изражение и собствените си гневни думи към нея.

Самюел седна тежко на леглото. Лукса си беше тръгнала, защото той се беше отнесъл зле с нея. Къде ли беше тя сега? Не познаваше никого освен него и нямаше къде да отиде. Беше прогонил единствената приятелка, която имаше. Представи си нещастното ангелче да се скита бездомно и съвсем само в гората. Ако й се случеше нещо лошо, вината щеше да бъде единствено и изцяло негова.

Самюел излезе от къщата и започна да я вика, но му отговаряше само горското ехо. Половин час по-късно, прегракнал и отчаян, той седна на прага и се замисли. Не можеше да остави Лукса сама. Беше длъжен да я намери, каквото и да му костваше това.

Можеше с дни да броди из гората без да намери и следа от ангелчето. Той кимна сам на себе си и взе решение. Върна се за колелото си, излезе на улицата и тръгна към съседната къща. Сами внимателно натисна звънеца.

- Добър ден, госпожо Ръсел – поздрави той, когато съседката му отвори. – Търся приятелката си, да сте я виждали?

Самюел подробно описа Лукса, но жената поклати глава. Момчето й пожела хубав ден и продължи надолу по улицата. Мина обяд, Сами провери в повече от тридесет къщи без успех, но не се отказваше. Късно следобед краката го боляха и отчаянието тегнеше над него. Вече се замисляше дали да не продължи търсенето на следващия ден, когато позвъни на вратата на семейство Пери.

Маргарет Пери беше възрастна дама с побелели коси, стегнати на кок на тила. Изтощен от обиколката под слънцето, Самюел повтори за сетен път въпроса дали не е виждала приятелката му.

- Съжалявам, момчето ми, не съм. – Тя понечи да затвори вратата, но внезапно се спря. – Почакай. Тази сутрин говорих със съседката, госпожа Хигингс. Тя спомена, че вчера видяла стария Джак Тъкър. С него била племеницата му, красиво като кукла момиченце с бяла рокля.

Щом чу това, Сами спря да диша за миг, а коленете му омекнаха.

-... ми се видя странно – говореше госпожа Пери. – Сестрата му водеше
дъщеря си тук, когато Джак Тъкър още беше женен, обаче това беше поне преди 15 години. Но сигурно се бъркам. Госпожа Хигингс каза, че момиченцето само го хванало за ръка и тръгнало към имота му с него. Да не би приятелката ти да е племеницата на Тъкър? Защо не говориш с госпожа Хигинс?

- Непременно, госпожо Пери. Много благодаря. Приятен ден!

Самюел се върна обратно на улицата. Свят му се виеше. Беше разбрал с кого е Лукса, но вместо да се почувства по-спокоен, тревогата му само растеше. Името Джак Тъкър не вещаеше добро. Той никак не харесваше Джак Тъкър. Всъщност никой не харесваше стария трапер, защото беше саможив, неприятен човек с мътни сини очи и твърде често посягаше към бутилката. Откак бе овдовял преди няколко години, рядко го виждаха в града, освен в бакалията за храна и уиски или когато носеше кожи за продан. Живееше в една запусната ферма граничеща с гората. Разказваха, че в двора си залагал капани за мечки, за да държи натрапниците настрана.

Какво искаше Джак Тъкър от Лукса? С какво я беше примамил? Самюел прехапа устни. Той беше плахо и тихо момче, но не беше наивен. Сещаше се за стотици лоши неща, които старият трапер можеше да направи на доверчивото ангелче. Сами стисна юмруци. Лукса беше попаднала при Тъкър заради неговото безразсъдство и той беше длъжен да я намери и да я спаси.

Треперещ от яд и тревога, Самюел тръгна към края на града. Имотът на Тъкър се виждаше зад дърветата. Той остави колелото си в храстите край пътя и избра една дълга и дебела пръчка. С нея щеше да проверява за скрити капани, а ако се наложеше, можеше да му послужи и за оръжие. Сърцето му биеше силно. Страхуваше се от стария трапер. Сами каза на ум една молитва и си обеща, че ако върне Лукса здрава и невредима, щеше да я пази и да се грижи за нея до края на живота си, ако беше нужно.

Той предпазливо заобиколи къщата на трапера и потърси пролука в зида, който я опасваше от всички страни. Беше солиден, висок и тук-там беше защитен с бодлива тел. Сами се досети как да разреши проблема като видя един голям и тежък камък. Със сетни сили успя го избута до оградата, обърна го нагоре и го използва като стълба, за да се покатери по зида.

Сами се прекръсти и скочи в двора. От падането удари жестоко единия си глезен и се сгърчи на земята от болка. Но колкото и да го болеше, трябваше да бърза. Той намери пръчката си и като накуцваше, си проправи път на двора.

Имотът на стария трапер изглеждаше точно толкова занемарен, колкото си го представяше и Самюел. Не изглеждаше да има мечи капани, но тревата беше избуяла, а в единия край бе струпана цяла грамада от стари бирени кутии и бутилки. Сами ритна някаква метална част за кола, изохка тихо и си напомни, че трябва да бъде много внимателен. Беше тихо, а от Джак Тъкър нямаше и следа. Момчето внимателно се прокрадна в посоката на входната врата.

Сами обмисляше трескаво следващия си ход, когато я видя. Две малки бели ръчички се бяха залепили на един тъмен прозорец, опасан с решетка. Той се затича и застана точно под него. По всичко личеше, че Лукса не го вижда, затова той замери стъклото с малко камъче. Не улучи и опита пак. Този път ангелчето източи шия напред и го видя.

Сами бясно й замаха с ръце, а на насълзеното лице на Лукса грейна неописуема усмивка.

- Сами! Сами! Сами! – чу я да вика той.
- Тук съм Лукса! Къде е Джак Тъкър?

Ангелчето го погледна жално, а после настойчиво посочи с пръстче към гората. Старият трапер не беше у дома, затова трябваше да използват своя шанс. Нямаше никакво време за губене. Той направи жест на Лукса да се отдалечи от прозореца, след което с всички сили го замери с голям камък. Стъклото се пръсна на парчета, а Сами се притесни, че трясъкът можеше да бъде чут чак в Белия Дом. Помисли си, че ще умре от страх. Джак Тъкър, обаче, не се появи, а сега Сами можеше да вижда и чува Лукса по-добре.
Тогава той разбра защо тя не се приближаваше повече към прозореца. Старият трапер бе вързал нещастното ангелче с бяла панделка за вратлето, за да не бяга. Другият й край водеше някъде из стаята.

Самюел закипя от ярост. Джак Тъкър я беше пленил и оковал като някакво добиче. Защо му трябваше да посяга на ангелчето, на неговото ангелче? Само да я беше докоснал… с пръст да я беше докоснал, щеше да съжалява горчиво. Щеше да си плати! Лицето на Самюел му придоби тъмноморав оттенък, а ръцете му огънаха дебелата пръчка и я счупиха на две.

- Сами… - изплака Лукса.
- Не се бой. Ще те измъкна оттам. Кълна се!
Трябваше да мисли бързо. Преди всичко трябваше да скъсат или отрежат лентата, която ограничаваше движенията й.
- Почакай ме! – каза й той възможно най-тихо. – Връщам се веднага.

Сами прилепи гръб към стената, както правеха по филмите, и тръгна към входната врата. Много внимателно завъртя топката, но тя не помръдна. Той въздъхна. Или беше заключена отвътре, или механизмът й не позволяваше да се отвори отвън. Трябва да измисли друго.

На двора бяха пръснати всякакви мръсни сечива, с които старият трапер залагаше капани и чистеше кожи. Сами ги разрита с погнуса, но не видя нищо подходящо. Най-накрая погледът му се спря на чифт градински ножици. Не му се и мислеше за какво го е използвал Джак Тъкър последно. Бяха тежки и трудно се свиваха, но си струваше да се опита.

- Ще ти ги хвърля, Лукса – каза й той като се приближи под прозореца. – Пази се и не се опитвай да ги хващаш във въздуха.

Само че колкото и да се прицелваше, той все улучваше решетката на прозореца и ножиците падаха на земята.

- Почакай, имам по-добра идея! Там виждам една торба – посочи ангелчето. – Сложи ги в нея и я закачи на онзи дълъг прът.

Самюел одобри предложението и минута по-късно вече промушваше градинските ножиците през дупката в стъклото. Лукса пристъпи възможно най-близо, а панделката на врата й опъваше главата й назад. Тя се протегна, сграбчи торбата и извади от нея инструмента. Без да се колебае ангелчето преряза лентата и се освободи.

- Браво на теб, Лукса! Да бягаме оттук!

Тя изчезна от стаята, а Сами я видя да се появява на единствения прозорец без решетка. Беше много на високо, малък и тесен, само стъпка на две широк. Момчето се досети, че служи за проветряване на банята. Възрастен никога не би могъл да се промуши през него, но Лукса го отвори, пропълзя напред и полетя надолу.

Спасиха я крилата й. Сами ги видя да се разтварят под плаща и с тяхна помощ ангелчето уби скоростта на падането. Тя кацна тежко, но не се нарани. Ако не бяха крилата й, Лукса като нищо щеше да счупи крак или ръка на твърдия цимент пред прозореца.

- ЛУКСА! – Сами се втурна към нея с всички сили.
- Сами!

Тя се хвърли на врата му и почти го събори. Той нехаеше, само силно я притисна към себе си и обсипа бузките, челцето и ръчичките й с целувки.
- Ти дойде за мен… - прошепна тя.
- Добре ли си? Направи ли ти нещо той?
Ангелчето поклати глава тъжно.
- Не му оставих такава възможност. Моля те, изведи ме от тук.
- На драго сърце. Да се махаме, Лукса. Да си вървим у дома.

Тя стисна здраво ръката му, а той поведе към вратата в оградата. Намериха я отворена и побързаха да оставят зад себе си пустия имот на Джак Тъкър. Сами намери колелото си, където го беше оставил, и след дълъг преход по пътеките между дърветата, двамата се прибраха в скромната горска къщичка.

- Ще ми разкажеш ли какво се случи? – попита я той меко щом седнаха.
- Съжалявам, Сами… съжалявам за всичко.
- Шшшш, тихо – той хвана и двете й ръце в своите. – Станалото – станало. Важното е, че си на сигурно място, че си с приятел.

Лукса се наведе и го прегърна. Сами вдиша аромата на косите й; беше опияняващ. Той нежно целуна отново ръчичката й.

- Не исках да имаш неприятности с майка си заради мен – призна тя. – Затова си тръгнах. Вървях сякаш безкрайно през гората. Намерих поляна с хубава трева, а край мен мина кошута. Казах й да дойде при мен и тя легна в краката ми. Така ме намери този човек… този Джак Тъкър. Видя ни с кошутата. Изглеждаше изненадан. Попита ме как съм я примамила, а аз му казах, че ние, ангелите, можем да говорим и с животни. Също като теб предложи да ме заведе у дома си и да ми даде храна. На мен въздухът ми е достатъчен, а той имаше лош мирис, но бях сама и уплашена, затова тръгнах с него.

Сами плъзна ръка под плаща и я погали по дясното крилце. Тя потръпна за миг и се отпусна.

- Всичко е наред – каза й той тихо.
Лукса кимна с благодарност и продължи:

- Човекът ме заведе в онази стая и каза, че там ще спя. Излезе, а като се върна, метна мрежа върху мен. Докато се борех с нея, той ме хвана здраво и ме върза. Каза ми, че щял да бъде добър с мен, а аз съм щяла да бъда неговият ангел хранител. Засмя се, а дъхът му само как вонеше!

- Спокойно, няма нищо – прошепна й Сами.

- Попитах го какво означава това, а той отвърна, че е нещо като ловен талисман. Трябвало да говоря на животните и да ги вкарвам в капаните му. Казах му, че няма да правя такова нещо, а той пак се захили, че като ме остави гладна няколко дни, сама ще му танцувам като мечка на верига. Извади една мръсна кожена каишка, каза, че преди била на кучето му, което умряло миналия месец. С нея го бил възпитал да го слуша, щял да научи и мен.

Щом чу това, Самюел побесня. Приготви юмрука си и за малко да удари масата, но се спря в последния миг. Не искаше да я стресне.

- Кажи ми – попита я той с треперещ глас - направи ли ти нещо той? Докосна ли те?

- Снощи ме остави сама, а тази сутрин се върна, каза, че е време да ме изведе на разходка и се опита да ми сложи кучешката каишка. Но не ме е докосвал. Само посегна към мен с каишката. Аз много се уплаших и му разкрих сърцето си.

Рижите вежди на Сами се повдигнаха въпросително:
- Какво означава това?

- Не го бях правила преди. Не ми се е налагало. Ние ангелите можем да разкрием сърцето си, есенцията, от която сме сътворени. Не знам какво се случва с хората в този момент, но съзнанието им отказва да го приеме и те ни забравят, сякаш никога не сме били. Ако разкрия веднъж сърцето си пред човек, той ще ме забрави завинаги. Ако повторя, ще ослепее. Ако потретя, животът му ще угасне.

Сами прехапа устни.
- Старият Тъкър те е забравил.

- Да. Уплаши се и излезе, но аз все още бях вързана и не можех да се измъкна. По обяд той отново дойде при мен. Попита ме коя съм и какво правя в дома му. Щеше да ме нападне! Нямах избор, направих го отново.

Самюел пребледня като платно.
- Да не искаш да кажеш, че…?
Ангелчето кимна вяло.

- Той запищя и покри лицето си с ръце. Мисля, че очите му изгоряха. Така и не разбрах, защото не спря да вика като обезумял и побягна навън. Видях го да изчезва в гората. Повече не се върна. Много съжалявам за това, което направих, но той искаше да ме нарани!

- Нямала си избор – успокои я той.
- Знам, но ми се искаше да ми се беше наложило. Той не е като теб, искаше само да ме използва. Благодаря ти, че ме спаси.

Сами си спомни, че и на него му беше хрумнало да разкаже на пресата за Лукса, за да се прочуе. Почувства се като истински негодник. Той наведе засрамено глава; не смееше да погледне ангелчето в очите.

- Какво има, Сами?

- На Земята има много лоши хора. Не бива да им се доверяваш. Не трябва да казваме на никого коя си – по-скоро какво си. Ако не знаят за теб, няма да искат да ти навредят. А ти... ти няма нужда се скиташ, не си бездомна вече. Докато майка ти дойде да те вземе, тук е твоя дом, а аз винаги ще бъда до теб и ще те пазя. Заклевам ти се. Искам, обаче, и ти да ми обещаеш нещо.

- Какво е то?
- Моля те никога, никога повече да не бягаш от мен.

Ангелчето направи някакъв сложен знак с пръсти. Сами не знаеше какво означава той, но от него сърцето му се разтуптя, а в ушите му сякаш забиха хиляди камбани.

- Обещавам ти – каза Лукса много тържествено.

Самюел беше непоколебим, че ще остане с нея в къщичката през цялата нощ. Той си постла едно одеяло на пода пред леглото и безкрайно дълго гали крилата на ангелчето преди най-сетне да се предаде на умората. Не я пусна дори докато легна на земята и затвори очи. Двамата заспаха хванати за ръце.

Потънала в собствените си проблеми, Мисти Барнс така и не разбра, че синът й изобщо не се е прибирал у дома.