автор: vitoriovitalis

Реших да ти издигна паметник,
о, Асоциативно мислене!
В основите му положих едно цвете,
съвсем обикновено.
Върху него закрепих Луната
и окачих по кратерите й,
остри и необикновени,
нощ и дъжд,
дъга и вятър.
Естествено, всичко беше
в бели стихове
и за да компенсирам
липсата на поезия,
добавих проза,
колкото можах.
На крайчеца на една целувка
балансирах един бял прозорец
с неизменно красивия залез
отдире му.
През цялото време,
за да не се отчайвам,
пеех собствените си песни.
Не си спомням с какво
завърших,
но всичко се клатеше.
След това легнах под
Паметника
и в очакване да се сгромоляса,
затворих очи и запях:
Земята е топла, любима,
И пръстите ми я докосват
За първи път.
И колко е тъжна раздялата
С тебе, любима,
Когато никога не съм те срещал,
Дори със затворени очи.
Земята е топла, любима...
Но нищо
не стана.
Това, което бях построил,
беше устойчиво
и стоеше над мен
като
деветото
чудо.
Стоеше,
колкото и да го замерях
с томовете на критиците ми.