Навярно тръгнал бях към края на света,
щом дадох на душата си писалка.
Подлъган от шестте си сетива,
на чуждата врата прекрачих прага.
Разплитах свят, но края му не хванах.
А срещнах себе си - оттам да се завръщам...
Поет ли бях, какво ли? - не разбрах...
И - златно руно мъкнех ли към къщи?...
Дали стихът е с ноктички по пръстите,
щом драска кожата при разминаване?
Или е кост, която трудно се преглъща,
дори със благо винце от незнание?
И най-добре ще е да млъкна като гроб.
Не искам думите да гледам как се смеят,
когато за шамара на Ерато съм готов,
подложил двете си лица пред нея...
И ще се върне у дома нощта ми.
Цигари въздухът ще спре да пуши.
Добрият в мене ще засвири на пиано,
а скитникът ще седне на луната и ще слуша...