автор: jantreya

Дишам огън.
Ходя по жарава.
Слънцето на плещите си нося.
Хлябът
на гърдите ми узрява.
Храня бъдещето златокосо.
Ври кръвта ми
и се изпарява.
Моят ден е дълъг,потен, морен.
Стихва даже
птичата гълчава,
аз не спирам и съм плодотворен.
Нощем озвезден
съм и светулчен,
ароматен, дъхав и магьосан,
щурчогласен,
следутробен, люлчин,
с жегав мрак, от лунен лъч гледжосан.
Бърша чело,
в кратък сън потъвам.
Сънищата ми не значат нищо.
Сутрин под
възглавето ги сгъвам
и поемам да творя стърнища.