автор: Albatros

Когато ти изчезна ми по здрач
и София ми стана адски черна,
си казах: – Пич, приключи твоят мач!
Отново бях на пейката резерва.

Съдбата гол ми вкара от воле.
И аз в калта затънах до колене.
Живея. Но съм жив в криминале,
в което те откраднаха от мене.

Дори да си наема детектив,
да хвърля подир тебе взвод ченгета,
да вдигна София със каменарски взрив,
ще бъде ли щастлив във мен поета?

Как вярвах аз – безмозъчен глупак,
че ще пристъпя с тебе към амвона,
а утре, като дойда с някой влак,
косите ти ще милна на перона.

Сега без теб преглъщам стар салам,
наблъскан с протеини и със соя.
И „Александър Невски” не е храм,
във който ще речеш: – Да, аз съм твоя!

Безумец – в тъпи сънища летя.
И знам добре какъв ще бъде краят –
там, горе – из поляните с цветя,
ще ритам футбол с ангелите в Рая!