автор: anonimapokrifoff

Не зная какво ме накара да се отбия от пътя, след като видях табелата – по принцип не си падам твърде по храмове и религии. „Искаш ли да отскочим до манастира”, казах, а Магдалена изплю дъвката си през отворения прозорец на колата и отвърна „Все ми е тая”.
Дворът беше толкова китен и подреден, че ме наведе на размисъл за скучния рай. Срещу нас вървяха три монахини – никоя от тях не беше на повече от 25 години. Когато ни наближиха, сведоха очи засрамено: аз съм млад и съм красив като Исус – жените, щом ме зърнат, забравят да дишат. Свикнал съм.
Розите цъфтяха греховно, сред окосената трева дремеха пънове, в които се гушеха оранжеви латинки. Явно сестрите сами поддържаха парка, защото чемширът беше оформен от очевидно неопитна ръка.
Пред църквата се натъкнахме на проблем – вътре не се допускат посетители с къси поли или шорти и разголени деколтета. Няма сила, която да накара Магда да покрие убийствените си крака и изваяния си бюст, показан почти до зърната. Тя огледа гнусливо оставените на щендер пред черквата едноцветните парчета плат, напомнящи парео с коланчета, сбърчи недоволно нос и каза, че ще ме чака отвън на пейката.
Купих две свещи от млада пълна монахиня с очила. Плътта й напираше от жизненост и като че ли всеки миг щеше да разкъса обезличаващите я строги дрехи, символ на нейната отдаденост към Бога. Разгледах наоколо – църква като църква. Икони и стенописи, изпълнени с рутина и напълно според канона. Нищо, което да ме провокира и развълнува. Оставих запалените свещи там, където го правеха другите, и чак после се сетих, че може би трябваше да отправя някаква молба към Спасителя, че вероятно тук е редно духът ми да се издигне до неподозирани висини. На излизане монахинята ми каза с приглушен глас: „Господине, имаме музей в двора, разгледайте го.”
Магдалена вече искаше да пуши, но склони да изчака още малко. Когато тъничка монахиня ми подаде билетите, се загледах в малката й ръка с нащърбени нокти, под които имаше черничко – сигурно работи и в градината, казах си. После... После видях лицето й. Обрамчваше го строга траурна кърпа, която скриваше косите и шията. Момичето едва ли беше на повече от двадесет години – точно в онази прелестна и трогателна възраст, когато вече не е дете, но все още не се е превърнало в жена. Овалът на това лице беше съвършен и мек, то имаше идеално опъната и чиста кожа, пред която и най-финият порцелан е проста пръст. Плъзнах очарован поглед по съблазнителната извивка на невинните и пухкави устни, по изящните ноздри на деликатния нос, омагьосаха ме очите – аквамарин с едва доловим сив оттенък. Аскетичната забрадка не можеше да скрие, че косата е дълга: вероятно беше прибрана на кок. Сигурно е медна – издаваше го лекият червеникав нюанс на светлокестенявите вежди, не познали пинсета. Но дали е права, или е къдрава?
- Уау! Какъв филигран! – сепна ме гласът на Магдалена.
- Разглеждате сребърна поставка за яйце, изработена от Берковската ювелирна школа – каза монахинята.
- Ама това отгоре рубин ли е? – продължаваше да любопитства приятелката ми.
- Може би. Не различавам скъпоценните камъни. Искате ли да Ви разкажа историята на манастира?
Почти не я чувах какво говори – споменаваше нещо за одеждите на Антим І, за някакво много старо евангелие... Откъде познавах това лице? Едва ли съм го виждал преди, напомня ми за друга жена, но коя?

Продължението на разказа може да прочетете в сборника "Сонет 130" на Издателство "Жанет 45"